Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

— Много си прав.

— Знам. Затова прави каквото трябва.

Латъм излезе от посолството на авеню „Габриел“ и се качи в бронираната дипломатическа кола, която го чакаше, за да го откара в апартамента му на „Рю дю Бак“. Беше „Ситроен“ — комби и задните седалки бяха твърде тесни, затова той избра да седне отпред до шофьора — бивш морски пехотинец.

— Знаете ли адреса? — попита той.

— О, да, сър. Разбира се, че го знам.

Уморен, Дру му хвърли бърз поглед. Акцентът беше американски — не можеше да се сбърка с друг, но словоредът беше странен. Или просто Латъм беше толкова уморен, че слухът му правеше номера. Той затвори очи — не знаеше колко дълго е стоял така, чувстваше се добре в празнотата, в черната дупка, която изпълни съзнанието му. Поне за няколко минути нервите му се успокоиха. Нуждаеше се от тази почивка, беше му добре дошла. После изведнъж усети движението. Подскачаше върху седалката. Отвори очи. Шофьорът се бе засилил по някакъв мост, все едно участваше в състезанието в Льо Ман. Латъм се обади:

— Хей, момче, не бързам за късна среща. Отпусни малко газта бе, приятел!

— Tut mir 29 29 Съжалявам — нем. , извинявайте, сър.

— Какво?!

Те прекосиха моста и шофьорът сви в мрачна непозната улица. И тогава му стана ясно: бяха доста далеч от „Рю дю Бак“.

— Какво, по дяволите, правиш? — кресна Дру.

— Минавам по краткия път, сър.

— Дрън-дрън! Спри тая шибана кола!

— Найн! — изкрещя мъжът с моряшката униформа. — Ще ходиш там, където аз те закарам, приятелче!

Шофьорът измъкна от куртката си автоматичен пистолет и го насочи към гърдите на Латъм:

— Сега не ти, а аз ще заповядвам!

— Исусе, ти си от тях. Кучи сине, ти си от тях!

— Ще се срещнеш с другите и после ще те довършим!

— Значи всичко е било вярно, така ли? Плъзнали сте из цял Париж…

— Унд Енгланд, унд Ферайнигтен Штаатен, унд Еуропа! Зиг Хайл!

— Зиг майната ти! — каза тихо Дру и в полумрака промуши ръката си зад оръжието, а левият му крак бавно запълзя по пода на ситроена. — Какво ще кажеш за една голяма изненада в стил „Блицкриг“? — при тези думи Латъм удари с ляв крак спирачката, като същевременно заби лявата си ръка в десния лакът на провалилия се похитител. Пистолетът се отпусна в ръката на неонациста. Дру го грабна и стреля в дясното коляно на шофьора. Колата се заби в ръба на една сграда.

— Губиш! — задъха се Латъм, отвори вратата и сграбчи куртката на шофьора. Излезе, дръпна го рязко вън от колата и го захвърли на тротоара. Намираха се в един от индустриалните райони на Париж — сред дву-триетажни фабрики, съвсем пусти през нощта. Под мижавите улични лампи единствената светлина идваше от повредените фарове на ситроена. Но тя беше достатъчна.

— Сега ще си поговорим с теб, приятелче — каза той — или следващият куршум ще мине право през тия две ръце, дето стискат коляното ти. Увредените ръце никога не се възстановяват напълно. Да живееш с такива ръце си е същински ад.

— Найн! Найн! Не стреляйте!

— Защо не? Нали ти щеше да ме убиеш? Много ясно си го спомням — каза, че с мен било свършено. Аз съм много по-приятен човек. Няма да те убия, само дето ще превърна остатъка от живота ти в кошмар. Първо ще стрелям в ръцете, после в краката… Кой си ти и откъде взе тая кола, тая униформа… Казвай!

— Имаме униформи… Американски, френски, английски.

— А колата, колата на посолството? Къде е човекът, чието място си заел?

— Казаха му да не идва…

— Кой му го е казал?

— Не знам! Колата беше докарана отпред. Die Schlüssel — ключът, искам да кажа — беше вътре. Наредиха ми да те откарам.

— Кой ти нареди?

— Моите началници.

— Хората, при които ме караше?

— Ja 30 30 да — нем. .

— Кои са те? Кажи ми имената, веднага!

— Не знам имена! Свързваме се с кодови цифри и букви.

— Ти как се казваш? — Дру се надвеси над „шофьора“. Дулото на пистолета му се опря в ръката, която бе по-близо до коляното.

— Ерих Хауер, кълна се!

— А кодовото ти име, Ерих? Иначе ще трябва да забравиш, че си имал ръце и крака.

— C-Zwölf. Дванайсет.

— Говориш английски много по-добре, когато не си се подмокрил от страх, друже мой Ерих. Та накъде ме беше повел?

— На пет-шест преки оттук. Трябваше да се ориентирам по Scheinwerter…

— По какво?

— По фаровете. От една тясна уличка вдясно.

— Стой си на мястото, мой малък Адолф — каза Латъм, стана и се приближи към вратата на колата с насочен към германеца пистолет. По един доста странен начин той се настани на предната седалка, а лявата му ръка заигра по таблото, докато намери телефона. Дру натисна четири пъти копчето с цифрата 0 — сигналът за спешни случаи.