Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Тогава какво ще правиш?

— Тогава ти, „драги“, и аз ще напуснем кораба… Слез оттам Пул. Провери оръжието и осигури екипировката си за водата.

— На твоя страна съм, командире. Ти говориш наистина разумно — каза Пул.

Телефонът иззвъня и стресна Баярат в съня й, като я накара инстинктивно да пъхне ръка под възглавницата за пистолета. После, като седна, тя наложи контрол върху реакциите си, което по никакъв начин не намали удивлението й. Никой не знаеше къде се намираха! От летището, само на петнайсет минути с кола, тя беше наела последователно три таксита, за да стигне до мотела. В първите две бе маскирана като бивш пилот от израелските въздушни сили — жена на средна възраст. В третото — като стара вещица без грим, която говореше само развален английски. Мотели като този, в който бяха отседнали, не искаха регистрация, още по-малко пък истинските имена. Телефонът започна отново. Тя моментално вдигна слушалката, за да спре да звъни. Погледна Николо до себе си. Дълбоко заспал, той дишаше равномерно, а дъхът му вонеше на евтино вино.

— Да? — каза тя тихо, като гледаше червените цифри на радиочасовника върху нощното шкафче. Беше 1,35 ч след полунощ.

— Извини ме, че те събудих — каза приятният мъжки глас по телефона, — но наш ред е да те подпомагаме, а аз имам информация, върху която може да желаеш да помислиш.

— Кой сте вие?

— Имената не са важни според нашите инструкции. Достатъчно е да ти кажа, че групата ни високо цени един болен стар човек в Карибско море.

— Как ме открихте?

— Аз знам кого и как да търся, а местата, където можехте да бъдете, не са чак толкова много. Срещнахме се за кратко при митническата проверка на Форт Лодърдейл. Но не това е важно, а информацията ми. Хайде, лейди, не ми затруднявай живота. Поел съм риск, за който ще кажат, че съм луд да го поемам.

— Извинявам се. Вие ме изненадахте…

— Не — приятният глас я прекъсна. — Аз ви шокирах.

— Много добре, приемам това. Каква е вашата информация?

— Свършила сте страшно много работа този следобед. Големите лакоми кефали от Палм Бийч са в полуда, както съм сигурен, че сте очаквали.

— Това беше едва ли не въведението.

— Беше много повече. Утре ви очаква малка пресконференция.

— Какво?

— Чухте ме. Това не е Ню Йорк — Вашингтон, орбита, която е трудно обхватна. И ние си имаме сносни вестникари тук, особено за теми, отнасящи се до обществото на Палм Бийч. Не беше трудно да се узнае къде ще отседнете, така че няколко от тях седят на пост. Просто чувствахме, че е нужно да знаете. Можете да я откажете, разбира се, но не мислим, че желаете да бъдете… изненадана.

— Благодаря ви. Има ли телефон, по който да се свързвам с вас?

— Да не сте луда? — Връзката прекъсна и се чу сигнал свободно.

Баярат остави слушалката. Стана от леглото и няколко минути крачеше напред-назад около купчината с багаж и кутиите от магазините на Уъртф авеню.

— Николо! — каза тя високо, шляпвайки голото му ходило, което се протягаше извън чаршафа. — Събуди се!

— Какво…? Какво има, Каби? Тъмно е.

— Вече не е! — Бая отиде при лампиона до дивана и го включи. Момчето от пристанището стана, като си търкаше очите и се прозяваше. — Колко си пил? — попита Баярат.

— Две или три чаши вино — отговори той ядосано. — Това престъпление ли е, сеньора.

— Не, но изучи ли информацията от онези книжа, както ти беше казано да направиш?

— Разбира се. Учих ги миналата нощ в продължение на часове. После тази сутрин в самолета и в таксито, преди да отидем до луксозните магазини. Снощи ги четох най-малко един час. Ти спеше.

— Можеш ли да си спомниш всичко?

— Помня, каквото мога да запомня. Какво искаш от мен?

— Къде си ходил на училище? — попита бързо Бая, като сядаше до краката му на леглото.

— Бях обучаван от частни учители в нашето имение в Равело десет години — отговори младият човек с енергичен рефлекс на робот.

— А после?

— Училището за благородници в Лозана — изстреля Николо. — Подготвях се за…

— Бързо! Подготвяше се за какво?

— За университета в Женева!… И тогава моят болнав баща ме викна обратно в Равело да поема фамилния бизнес… да, извика ме обратно заради фамилния бизнес.

— Не се колебай! Ще помислят, че лъжеш.

— Кои?

— След като те повика баща ти обратно, какво стана?

— Аз наех собствени учители… — Николо направи пауза, присви очи, после припомнените думи се заизнизваха от устата му — …в продължение на две години, за да запълня празнотата от университетското обучение… пет часа всеки ден! Казаха ми, че резултатите ми от esami di stato 62 62 Държавните изпити. — Бел. ред. в Милано ме поставят в най-високите нива.