Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Има повече метални подпори, отколкото се слагат по пистите на летищата — добави Тайръл. — Това е укритие от бомби, не е правено само за тайфуни или урагани. Стой ниско!… Хайде, струва ми се, че ще попаднем на още няколко изненади.

Така и стана. Първата беше един слой от зелени чимове, които покриваха спускаща се редица от стълби, водеща някъде в хълма, точно под върха.

— Това не може да се засече от въздуха — каза лейтенантът.

— Това е целта, Джаксън. Който и да е тук, той не ни постила червен килим.

— Трябва да е много особен индивид.

— Бих казал, че си прав. Стой наляво и се плъзгай като змия.

Двамата поеха пътя си нагоре по корем, стъпка след стъпка по покритите стъпала. Движеха се бавно, безмълвно, докато стигнаха площадката на каменното стълбище, което, изглежда, водеше до очертаващата се, покрита с палми постройка отвъд. Хайторн повдигна зеления килим и откри пътека, покрита с плочи.

— Боже мой, толкова е просто — прошепна той на Пул. — Може да се направи във всяка къща в провинцията или на брега и никога да не се забележи от въздуха или водата.

— Разбира се — съгласи се офицерът от авиацията, впечатлен. — Тази работа с тревата е просто нещо, но онези палмови дървета са голяма работа.

— Какво?

— Те са фалшификат.

— Фалшификат?

— Ти не си момче от провинцията, командире. Най-малкото от Луизиана. Палмите са оросяват в ранните утринни часове. Промяната на температурата е причина те да са живи. Погледни, няма и следа от влага по тези листа. Те не са нищо друго освен големи, мъртви, памучни цветя, твърде големи за стеблата си, които вероятно са от пластмаса.

— Което означава, че са някакво покритие, камуфлаж.

— Вероятно са свързани с компютър и лесно се управляват, ако въведеш програмата им в твоята техника.

— Хм.

— Хайде, Тай, просто е. Като вратите на гаражите, които се отварят, щом фаровете попаднат на рецепторите им. Това е точно обратно. Небесните и морските сензори хващат непознатото и екипировката заработва. Те затварят магазина.

— Само това?

— Да. Самолет или лодка, които се приближават твърде близо, да кажем три или четири хиляди стъпки нагоре и две-три мили по вода, се засичат от дисковете. Те пращат информацията до компютъра и машините се активират, подобно на гаражните врати, затварящи се от отдалечен пулт. Бих могъл да конструирам система като тази за няколко хиляди долара, но Пентагонът не желае да чуе.

— Ще докараш икономиката до банкрут — прошепна Хайторн.

— Това казва и баща ми, но малката ми сестра е съгласна с мен.

— На вас, младите, принадлежи бъдещето…

— Какво ще правим сега? Ще вървим през тези памучни листа, за да съобщим за себе си ли?

— Не, няма да вървим. Ще пълзим много тихо около тези големи памучни листа и ще се стараем да не съобщят за нас.

— Какво търсим?

— Каквото можем да видим.

— Какво тогава?

— Зависи какво ще видим.

— Пълен си с всякакви планове.

— Някои неща не можеш да сложиш в компютъра, млади човече. Хайде.

Те пълзяха по твърдата, остра зойска 64 64 По името на Карл фон Зойс — ботаник (1800 г.). — Бел. прев. трева, предпочитана за ливадите в Карибския район, посадена около коренищата на фалшивите палми. Двамата мъже оглеждаха машинарията и опипваха „кората“ на първото стебло. Хайторн посочи едно ниско прекъсване в зеленината, за да покаже на лейтенанта, че трябва да го последва.

Един зад друг те пропълзяха през тунел от боядисана материя до мястото, което се падаше точно под линията светлина, идваща от тънък процеп. Двамата безшумно се изправиха и погледнаха вътре. Не се забелязваше никакво движение — Тайръл разшири процепа. Това, което видяха, беше изумително.

Къщата наподобяваше ренесансова вила на дож. Огромни арки отвеждаха от една зала към друга. Позлатен, изваян мрамор навсякъде, по белите стени гоблени, явно оригинали. Една фигура влезе в полезрението — възрастен мъж в моторизирана инвалидна количка. Той пресичаше коридора-арка от една стая към друга. Изчезна от погледа им, но беше последван от един рус гигант, чиито масивни рамене обтягаха сакото му. Хайторн докосна рамото на Пул, сочеше към къщата и с жест подкани офицера от военновъздушните сили да го последва. Лейтенантът тръгна след него. Всеки от тях разтваряше безшумно огромните платнени палми и си проправяше път, за да продължи. Накрая Тайръл стигна до мястото, където беше преценил, че е стаята, в която влезе старецът с инвалидната количка. Противоураганните капаци на прозорците не пропускаха никаква светлина в тази част на стената. Хайторн хвана ръката на Пул, придърпа го до себе си и раздалечи две щори на нивото на очите.