Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Да вървим.

Първият остров беше вулканичен боклук, нищо повече. Бяха проникнали във вътрешния риф, вдигнаха се на повърхността и не видяха нищо освен назъбени скали и гниеща растителност, която се поддържаше жива от непостоянните дъждове, просмуквани от изсушаваната от слънцето земя и пясъка.

— Зарежи го — нареди Тайръл на командира в предната седалка. — Давай напред към номер две. Той е на по-малко от миля от тук, посока изток-югоизток, доколкото помня.

— Помниш правилно — каза Катерин. — Имам карта и съм програмирала нашето излизане. Затваряй люковете и се приготви за потапяне.

Вторият остров, по-малко от миля на североизток, беше още по-скучен за електронните уреди на Пул. Представляваше безплодно скално образувание, лишено от зеленина или пясъчен плаж. Едно отклонение на някогашната лава, което не ставаше нито за хора, нито за животни. Тримата в миниподводницата се насочиха към третия остров, четири мили право на север от втория. Имаше буйна растителност, но беше обрулен от скорошните бури и изоставен от хората. Палмовите дървета там бяха направени на пух и прах, приведени, изкъртени от корен, а земята на много места бе измита до скалната основа. Почти си бяха тръгнали, вече се насочваха на изток, към следващия остров, когато Хайторн, изучавайки екрана пред Нелсън, заговори.

— Задръж малко, Кати — каза той тихо. — Намали ход и обърни на деветдесет градуса от твоята позиция.

— Защо?

— Нещо не е наред. Най-горният радар се отразява. Потопи ни.

— Защо?

— Прави каквото ти казвам.

— Разбира се, но бих искала да знам защо.

— Както и аз — каза Пул откъм страничното отделение.

— Мирувайте. — Хайторн гледаше ту пред себе си, ту в радарната мрежа. — Дръж перископа над водата.

— Той е там — каза Нелсън.

— Ето го! — каза Тайръл. — Машините ви бяха прави. Намерихме го.

— Какво сме намерили? — попита Нелсън.

— Стена. Това е стена. Стена, направена от човек, която отразява радара. Железобетонна, предполагам. Тя е замаскирана, но отразява лъчите.

— Какво ще правим сега?

— Ще заобиколим острова и ще се върнем тук, ако не открием някакви изненади.

Бавно обиколиха малкия остров, едва раздвижваха повърхността, като с радарни лъчи, неподлежащи на откриване, сканираха всеки подстъп на бреговата линия. За визуалния оглед Пул се промуши в отворения люк на Тайръл с бинокъл за наблюдение на тъмно.

— О, момче — каза лейтенантът, като наведе глава, за да го чуят. — Те са обсипали с детектори цялото това място, на всеки двайсет или трийсет крачки, и определено в серийна последователност.

— Опиши какво виждаш — каза Тайръл.

— Имат вид на малки стъклени рефлектори, някои са по палмите, други вкопани в земята. Онези на дърветата имат единични черни или зелени кабели, които отиват нагоре през листата. Другите на стълбчетата са като пластмасови пръти и, изглежда, нямат кабели или поне не мога да ги видя.

— Те са навързани — отговори Хайторн, — вкопани четири до шест стъпки. Не би ги видял, докато не се приближиш десет инча пред тях на дневна светлина, а може и тогава да не успееш.

— Как става така?

— Те са скрити от погледа с контактни цветорегистратори на всеки край на серията.

— Като цветните лампички по коледните елхи?

— Да, но с двойно осигуряване. Не можеш да прекъснеш единия и да изкараш от строя цялата серия. Кабелите водят към батерии, скрити горе или долу, и се задействат при прекъсване на един датчик, като осъществяват връзката.

— Добре, как действат?

— Могат да се ориентират дори в измерване на големина и плътност. Програмирани са така, че малки животни и птици да не могат да задействат алармата.

— Впечатляваш ме, Тай.

— Тези са в действие от времето, когато ти си играл на видеоигрички.

— Как ще се промъкнем през тях?

— По корем. Не е трудно, лейтенант. В старите времена… преди пет или шест години… момчетата на КГБ и ние, в Амстердам, като се напиехме, бурно се обвинявахме един друг колко сме били глупави.

— Правехте това?

— Ние всички сме го правили, Джаксън. Не се измъчвай да го обмисляш. Но не го отминавай.

— Знаеш ли, командире, ти наистина ме объркваш.

— Подобно на оня, дето веднъж написал: „Всичко е объркано, млади човече“… Задръж, майор! — Катерин Нелсън вдигна поглед от контролното табло. — Има пещера, същата, в която се отразяваше радарният лъч преди, от стената.

— Трябва ли да влизам?

— По дяволите, не. Дай право на запад около четвърт миля, не повече.