Робърт Лъдлъм - Ашкелон

На китката на тази почитателка на висшата мода имаше нежен, инкрустиран с диаманти часовник, на пръв поглед най-хубавия модел на Пиаже. Беше съвършен фалшификат, способен да устои на ураган в морето. С механизъм, толкова прост и все пак толкова мощен, че можеше да изпрати електронен импулс до приемник на петдесет метра, прониквайки през стъкло, твърдо дърво и дебела пластмаса чрез три натискания на коронката му. Приемникът на този електрически импулс беше в синята чанта: тънък кръгъл модул, прикрепен към пластмасова стена, който при детонацията си задействаше втора стена на противоположния край. Беше с мощта на двестакилограмова бомба. Muerte a toda autoridad! Смърт на всички властници, които заповядваха смърт.

— Каби! — извика Николо от спалнята и стресна Баярат, която се спусна към вратата.

— Какво има?

— Тези глупави златни копчета не искат да минат през ръкава ми! Лявото влезе, но дясното…

— Защото си десняк, Нико — прекъсна го Бая, влизаща вътре. — Винаги имаш проблеми с десния ръкав, забрави ли?

— Не мога да помня нищо. Мисля само за утрешния ден.

— Не за тази вечер? За президента на Съединените щати?

— Прости ми, сеньора, но той е награда за теб, не за мен. Моята е в Ню Йорк и аз съм така развълнуван! Не я ли чу на летището? Анжел каза, че можем да прекараме „уикенда“ — fine di settimana на lag 123 123 Края на седмицата на езерото. — Бел. ред. със семейството й.

— Ще я опознаеш по-добре, Нико — Баярат вкара копчето и се отдръпна, оценявайки творението си. — Ти си великолепен, мое красиво докерче.

— Но все пак докерче, сеньора? — намеси се Николо, с очи, впити в създателката си. — Никога не ми даваш да го забравя. Ти ме доведе толкова далече, толкова високо, но никога не ме оставяш да го забравя. Това удоволствие ли ти доставя?

— Докарах те до там, че можеш да бъдеш каквото Бог пожелае да бъдеш.

— Това звучи много странно, казано от теб. Ти нямаш Бог, накара ме да разбера това. Имаш някаква цел, която аз не мога да узная, но много те съжалявам. Аз се моля за теб, защото правиш толкова много неща, които знам, че са грешни. Въпреки тази велика твоя кауза, която не ми обясняваш.

— Не плачи за мен, Нико. Аз определям съдбата си.

— Destino 124 124 Съдба. — Бел. ред. ? Такава голяма дума, сеньора. Аз не я разбирам.

— Нека остане така… Сложи сакото си. — Младежът го стори и създателката се отдалечи още повече, очарована от това, което беше всъщност нейно творение. — Ти си несравним. Твоят ръст, ширината на раменете ти, тънкият кръст, съвършеното ти лице под къдравата тъмна коса. Splendido 125 125 Блестящ. — Бел. ред. !

— Спри, смущаваш ме. Моят брат е по-висок от мен.

— Срещнах го, разбира се. Той е животно. Лицето му е безизразно, очите — глупави, и мисли бавно.

— Той е добро момче, сеньора, и много по-силен от мен! Ако някой не се държи добре със сестрите ни, той го хвърля на пет метра. Аз успявам само на два-три.

— Кажи ми, Нико, ти учиш ли се от него?

— Трябва. Той е по-голям и защитава семейството, откакто татко умря.

— Да, но уважаваш ли го?

— Сестрите ми и трите го обожават. Той сега е padrone и се грижи за всички нас със силата си.

— Но ти, Нико, ти? Обожаваш ли го?

— О, стига, сеньора, това е non importante 126 126 Няма значение. — Бел. ред. .

— За мен е важно, мое скъпо момче, защото искам да знаеш защо беше избран!

— За какво?

— Друг въпрос, на който няма да отговоря. Кажи ми! Какво е твоят по-голям брат за теб?

— Ооох — потръпна Николо, поклащайки глава. — Ако искаш да знаеш, той използва силата си, не мозъка. Всичко, за което го е грижа, е да работи на доковете с мускулите си. Той ще прави това, докато се появи друг lupo 127 127 Вълк. — Бел. ред. , който ще го убие. Stupido 128 128 Глупак. — Бел. ред. !

— Ето сега разбираш! Аз търсех съвършенството и намерих теб.

— А аз мисля, че ти си pazzo 129 129 Луда. — Бел. ред. . Може ли да се обадя на Анжелина, на Анжел в Бруклин, в Ню Йорк? Сигурно вече е пристигнала.

— Разбира се. Проведи си любовния разговор, но не по-дълго от десет минути.

— Бих искал да говоря с нея насаме.

— Naturalmente — каза Бая, излезе от стаята и затвори вратата.

19,09

Хайторн беше на път да избухне! Всеки човек, за който той и Филис Стивънс можаха да си спомнят от разузнавателните агенции във Вашингтон, беше или „неоткриваем“ или „свършил работния ден“, или „не им се говореше с капитан, за когото не бяха чували нищо“. Употребата на израза Момиченцето-кръв не им говореше нищо. Нямаше никой, който да поеме отговорност, защото на никого не беше даден достъп до решенията. Това беше върховната степен на безотговорността. Никой не беше в състояние на предаде тревогата, защото никой нямаше властта да стигне до властите. Не бяха упълномощени да го направят! Диспечерът на Белия дом реагира най-лошо: