Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Той спомена името ти може би три или четири пъти, изисквайки да ти бъде дадено най-доброто лечение. Каза че ще обеси всеки, който не го стори.

— Кого, Фил?

— Не знам. Някой, който беше наясно какво правиш ти. Хенк му каза, че иска да се разпространи пълен доклад.

— Което значи, че кръгът на Момиченцето-кръв го е получил, включително и тежката категория.

— За какво говориш?

— Забрави го.

— Предпочитам да спреш да повтаряш това. В Амстердам, когато хората, които ги беше грижа за теб, те виждаха да се връщаш с превързана ръка или подуто лице и те питаха какво има, ти казваше винаги „забрави го“.

— Съжалявам наистина — Тайръл се намръщи и бавно поклати глава.

— Има ли нещо друго, стари приятелю?

— Не мога да се сетя за друго. Аз намерих модел. Както Хенри винаги казваше: „Трябва да има модел, него трябва да търсиш“, докато аз обикновено търсех детайлите.

— Но когато ги намираше, тогава Хенри събираше моделите. Никога не спираше да признава заслугите ти, макар и не пред теб.

— Никога пред мен… О’кей, поне имаме още нещо за патологичния генерал, освен ако има и друго, колкото и да изглежда незначително, което да не си ми казала, Фил.

— Мисля си за двете обаждания от Лондон…

— Лондон?

— Започнаха около седем или осем часа тази сутрин. Сестра ми ги приемаше, аз не можех.

— Защо?

— Защото, стари приятелю, ми е достатъчно. Хенри даде живота си за този гнил, гаден бизнес и аз не искам обаждания от Лондон, Париж или станциите на морското разузнаване в Истанбул, Кюрдистан или Средиземноморието. За бога, човекът е мъртъв! Оставете го — и мен — на мира!

— Фил, тези хора не знаят, че той е мъртъв.

— И какво? Аз казах на сестра си да им предава да звънят в Морския департамент. Нека тези копелета измислят лъжите, аз повече не мога.

— Къде е телефонът?

— Хенри никога не разрешаваше да стои в стаята. Те са на слънчевата веранда — три, в различни цветове.

Хайторн стана и мина през отворените френски прозорци към остъклената веранда. На масата в левия ъгъл имаше три телефона — бежов, червен и тъмносин. Той вдигна червения, натисна бутон 0 и каза на телефониста:

— Тук е капитан Хайторн, действащ аташе на капитан Хенри Стивънс. Свържете ме със старшия офицер на пост.

— Веднага, сър.

— Капитан О’Гилви, червена линия — каза гласът в централата на морското разузнаване. — Името ви е Хайторн? Въвеждам го.

— Същото, капитане, и трябва да ви задам един въпрос.

— По тази линия ще отговарям на каквото мога.

— Имало ли е съобщения от Лондон за офиса на капитан Стивънс?

— Доколкото знам, не, капитане.

— Не ми трябва „доколкото знам“, аз имам нужда — повтарям нужда — от потвърждение за едното или другото.

— Изчакайте — за десет секунди настъпи тишина и О’Гилви се върна. — Нищо от Лондон, капитане. Никакви съобщения.

— Благодаря, капитане. — Тайръл затвори телефона и се върна в хола. — В офиса нямаше нищо за Хенри — каза Хайторн.

— Това е лудост — каза Филис. — Звъняха поне шест пъти.

— Чудя се по какъв ли канал е било — каза Хайторн. — Знаеш ли по кой телефон дойдоха обажданията?

— Не. Казах ти, сестра ми отговаряше. Всичко, което ми каза, беше, че е звучал като много развълнуван, много официален англичанин. И всеки път тя му казвала да се обади в департамента на флота.

— Но той не се е обадил — каза Хайторн. — Той е продължил да звъни тук. Защо?… Какво друго каза сестра ти.

— Не много. Всъщност аз изобщо не я слушах.

— Къде е тя?

— В супермаркета, да купи някои неща. Ще се върне всеки момент. Всъщност, когато ти пристигна, помислих, че е тя. — Отвън изсвири кола. — Ето я. Офицерът ще отиде да помогне за пакетите.

Представянето на Хайторн беше кратко и бързо, неотложността — очевидна за сестрата. Офицерът занесе пазарските й чанти, докато тя беше придружена в хола от Тайръл.

— Госпожо Талбот — започна той.

— Казвайте ми Джоан. Филис много ми е разказвала за вас. Боже господи, какво се е случило?

— Това трябва да разберем от вас… Обажданията от Лондон от кого бяха?

— Те бяха просто ужасни. Никога не съм се чувствала толкова неудобно в живота си! — извика Джоан Талбот. — Този ужасен човек все питаше за Хенри, повтаряйки, че е спешно и трябва да се свърже с него веднага. И аз трябваше да казвам, че се опитваме да го намерим, питах свързал ли се е с департамента на флота, а той ми обясняваше, че от флота казвали, че го няма — нямало го, господи, човекът е мъртъв, а от флота не могат да го признаят и аз не мога да го кажа! Толкова е ужасно.