Робърт Лъдлъм - Ашкелон

Скорпион седемнайсет събра материалите пред себе си, стана и се приближи към стаята на шефа. Тя почука.

— Влез — каза гласът отвътре.

— Време за съобщенията, сър. — Секретарката отвори вратата и влезе, носейки документи и куп съобщения. — Ето бележките, които искахте, както и разговорите, които се натрупаха, докато бяхте на телефона. Господи, като в Кой кой е във Вашингтон, всеки се опитва да се свърже с вас. — Тя постави документите на бюрото на директора.

— Всеки си е приготвил съвет и иска аз да науча колко много се грижат за мен. Естествено, това ще свърши, когато президентът обяви своя постоянен избор за този пост.

— Мислех, че знаете…

— Какво да знам?

— Слухът, че той ви харесва, уважава вашата работа тук и знае, че горните постове на Управлението искат да останете вие, вместо да дойде някой политик.

— Чувал съм го, но не бих заложил на него. Президентът си има много политически задължения и заместник-директорът не е от тях.

— Ами ако това е всичко, аз ще тръгвам за в къщи, сър.

— Нищо ли няма от отряда за Момиченцето-кръв? Трябваше да бъда веднага уведомен.

— Съобщението е в купа. Вие бяхте на телефона с вицепрезидента.

— По дяволите, трябваше да ни прекъснете.

— Нямаше за какво да ви прекъсвам. Не знам всички обстоятелства, но реших, че „провал в Лондон“ означава това, което си означава. Операцията не е успяла.

— Проклятие! — избухна временният директор. — Ако бях успял с това, можех да имам шанс! Къде е, как му беше името, човекът, който ръководи отряда?

— Всички са тук от три тази сутрин, вече петнайсет часа.

— Добре, ще говоря с него утре. Ти също, разбира се.

— Ще остана, ако искате.

— За какво? Да ме гледаш как си ближа раните и започвам да си вземам сбогом с този внушителен офис? Отивай си в къщи, Хелън.

— Лека нощ, господин директор.

— Звучи приятно, нали?

Секретарката стигна до най-близкия търговски център в Ленгли, Вирджиния, заключи колата си и отиде до обществен телефон при супермаркета. Тя пусна монетата, набра отдавна запомнения номер и изчака обичайната серия от сигнали.

— Юта, предполагам?

— Номер седемнайсет… Както става с повечето от нас, моето време дойде. Не мога да се върна сутринта.

— Разбрах това. Ще те изведа от страната тази вечер. Вземи колкото се може по-малко неща със себе си.

— То е почти нищо. Всичко, което искам, е вече в Европа, от няколко години.

— Къде?

— Това няма да ти кажа. Дори на теб.

— Правилно. Кога искаш да заминеш?

— Колкото може по-скоро. Няма нищо, което да вземам от апартамента, освен някои бижута и паспорта. Ще отида дотам с такси. Всичко ще остане както си е, сякаш не съм се прибирала. Живея наблизо, така че мога да съм готова след петнайсет-двайсет минути.

— Тогава вземи такси до Андрюс и отиди при охраната. Ще хванеш следващия дипломатически полет до Париж.

— Добър избор. Кога е той?

— След около час и половина. Желая ти хубав живот, седемнайсет.

— Надявам се да е хубав. Заслужила съм го.

След като инструктира Пул да седи до телефона в Шенадоа Лодж, главно за новини от Катерин Нелсън, Хайторн подкара надолу по трилентовата крайградска улица и сви пред къщата на убития началник на морското разузнаване Хенри Стивънс. В пресечката имаше сива патрулна кола на Военноморския департамент. Един въоръжен униформен офицер посрещна Тайръл. Той кимна към хола, където една жена в черно стоеше до прозореца и гледаше далечината.

Срещата между Филис и Тай в началото беше неловка. Среща на двама близки приятели, разделили се поради обстоятелства, породени от дълбока лична загуба и сега отново събрани от събития, които болезнено и неизбежно напомняха по-ранната трагедия в Амстердам. Мълчанието и техните очи казваха толкова много, докато Хайторн се приближи към нея и тя се хвърли в ръцете му. Сълзи се стичаха по бузите й.

— Всичко е толкова гнило, толкова гадно и гнило! — проплака тя.

— Знам, Фил, знам.

— Разбира се, че знаеш.

Те се държаха, разбираха неизказаните си думи, двама достойни хора, които бяха загубили част от живота си в лудостта на тези дълбоко неразбираеми убийства. Дългият момент отмина и Хайторн бавно пусна жената на Хенри Стивънс.

— Да ти донеса ли нещо, Тай? Чай, кафе, напитка?

— Не, благодаря — каза Хайторн. — Но приемам поканата за по-нататък.

— Така да бъде. Седни, моля те. Сигурна съм, че не си дошъл тук просто за да бъдеш мил. Твърде зает си за това.