Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Къде ли са лодките им?

— Отишли са си вече, никъде не се виждат! Били са сигурно дузина! Убили сме всички, които сме видели!

— Бързо, Яков! Не можем да дадем на проклетата либерална преса никакви основания да ни обвинява.

— Чакай! Този е все още жив!

— Нека да умре. Вземи оръжието им и се залавяй със стрелбата!

Канонадата в стакато изпълни нощта и дъжда. После войниците хвърлиха пушките на десантчиците до труповете им и тичешком се върнаха в пясъчните дюни, обрасли с дива морска трева. На моменти се виждаха блуждаещи светлинки на клечки кибрит в шепи и запалки за цигари. Дивото избиване свърши. Започна осъзнаването.

Скована, жената се придвижи внимателно напред по корем в плитката вода. Кънтящото ехо на оръжейната стрелба я зареждаше с ненавист, която я изпълваше докрай — ненавист и усещане за загуба. Бяха унищожили единствения човек на земята, когото можеше да обича, единствения човек, с когото можеше да се обвърже като с равен, защото никой друг не е бил господар на силите й, на нейната непоколебимост. Той си беше отишъл и никога нямаше да има друг като него, богоподобен боец с пронизващ поглед, чийто глас можеше да доведе тълпите и до сълзи, и до смях. А тя беше винаги до него, пазеше го, обожаваше го. В тоя свят на дързост нямаше да има други двама тъй близки като тях.

Тя долови стенание, един приглушен вик, който прониза дъжда и прибоя. Едно тяло се търкаляше по пясъчния склон към водата — само на крачка пред нея. Тя пропълзя бързо към него и го сграбчи. Главата му беше с лице в пясъка. Преобърна го. Дъждът миеше пропитите с кръв черти. Беше нейният съпруг — голяма част от гърлото и скулите му се бяха превърнали в грозна аленочервена каша. Тя го повдигна бързо. Той отвори очите си, после ги затвори за последен път.

Съпругата погледна нагоре към пясъчните дюни, към припламванията на кибритените клечки и мъждукането на запалени цигари в дъжда. С парите и фалшивите си документи тя щеше да проправи пътека през презрения Израел, за да умножи смъртта. Щеше да се върне в долината Бекаа и да се добере до Висшия съвет. Знаеше точно какво ще направи.

Muerte a toda autoridad!

Долината Бекаа, Ливан

12,17 ч на обед

Изпепеляващото обедно слънце спече мръсните пътища на бежанския лагер — един град за заселници. Много от тях бяха подгонени от събития, които нито са можели да предвидят, нито да избегнат. Походката им беше бавна, провлачена. Лицата им — застинали, а техните тъмни, хлътнали очи бяха празни. В тях викаше болката на избледняващите спомени за лица, които никога вече нямаше да видят. Други обаче бяха дръзки, покорността според тях трябваше да бъде забравена, примирението със сегашното положение бе немислимо, подлежащо на презрение. Тези бяха muquateen, войниците на Аллах, отмъстителите на Бога. Движеха се бързо, целенасочено. Неотменното им оръжие беше закрепено на раменете им. Главите им се оглеждаха нервно, непрекъснато бяха нащрек, очите им блестяха, пълни с омраза.

Бяха минали четири дни от клането в Ашкелон. Жената, облечена в зелена, каки униформа, със запретнати ръкави, излезе от скромното си убежище. Би било неправилно да се нарече къща. Вратата му беше покрита с черен плат, универсалния знак за смъртта. Минаващите се втренчваха в него и вдигаха поглед към небето, като прошепваха молитва за този, който си беше отишъл. От време на време един вопъл се извисяваше към Аллах да отмъсти за ужасната смърт. Защото това беше домът на водача на бригадата от Ашкелон, а жената, крачеща надолу по мръсния път, беше неговата съпруга. Макар и само жена, тя беше една от великите muquateen в тази долина на покорството и бунта. Двамата с нейния съпруг бяха символът на вярата в една кауза — сега изгубена.

Както крачеше надолу по напечената улица покрай един отворен магазин, тълпата се отдръпна, за да й направи път. Някои я докосваха внимателно, като напевно произнасяха молитви, после всички заедно започнаха монотонно: „Бая, бая, бая… бая!“

Жената не благодари на никого, а вместо това продължи напред към една дървена, подобна на барака постройка в края на пътя. Вътре бяха лидерите от долината Бекаа — Висшият съвет, които я чакаха. Тя влезе. Един човек на пост затвори вратата и тя се оказа лице в лице с деветима мъже, седнали около дълга маса. Поздравленията бяха кратки, официалните съболезнования — изречени. Председателят на комитета, един възрастен арабин, заговори от централния стол:

— Вашето послание достигна до нас. Да казвам, че беше изненадващо, ще бъде печално омаловажаване. Вие търсите смъртта.