Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Ти да не си бил в бившия ми занаят, Пул?

— Не, капитане, аз съм старши компютърен оператор на АУАКС. Фалшивата информация — умишлено фалшивата — е един кошмар, с който сме принудени да живеем.

— Чудя се къде ли е Сал Манчини?… Съжалявам.

— Недей. Ако някога го срещна, ще разбереш това от вестниците. Ще го убия, защото е толкова отговорен за смъртта на Чарли, колкото и другите! Ти подсигури хората, които ти препращат информация, да работят и на мрежите.

— Какви мрежи?

— Екраните, които фиксират местонахождението ти от транспондера. Един екип може да върши и двете работи едновременно. При два вече става несигурно.

— Не ставаме ли параноици? Палисър ме увери, че само най-опитните и доверени хора на ЦРУ ще работят за нас.

— С други думи — каза лейтенантът, — може и да е някой като покойния О’Райън?

— Ще кажа на Палисър изрично, че така трябва да бъде — каза Хайторн, кимайки бавно. — Добре, да действаме. — Тайръл стана несигурно от леглото и посочи бедрото си. — Говорех сериозно, Джаксън, стегни това нещо по-здраво.

— Ами дрехите ти? — Пул грабна бинтовете от бюрото, докато Хайторн стана, свали надолу шортите си и наблюдаваше как лейтенантът умело бинтова раната му. — Не можеш да отидеш до О’Райънови или Ингерсолови с тях.

— Дадох мерките си на секретарката на Палисър. До час всичко ще бъде доставено тук. Костюм, риза, вратовръзка и обувки. Служител на Държавния департамент не може да нарушава правилата за обличане. — Телефонът звънна и Хайторн отново се тръшна на леглото с гримаса. — Да? — каза любезно той.

— Хенри е, Тай. Поспа ли малко?

— Повече, отколкото очаквах.

— Как се чувстваш? Как е раната?

— Няма нищо, само шевовете ме стягат. Филис каза, че и ти накрая си подремнал. Никога няма да се промениш, нали, Хенк?

— Благодаря за това, за Хенк.

— Няма защо. Не съм забравил нищо и може би някой ден и ти ще попълниш липсващите страници, изгубени в Амстердам. Но засега работим заедно.

— Като говорим за това, имаш ли нещо ново? Какво стана с телефона в Париж?

— Той е на една къща в Порт Мансо, принадлежаща на едно семейство, предполагам династия, на име Кювие, много стари, много изискани френски богаташи. Според Дьозием собственикът е на около осемдесет, а настоящата му съпруга до миналата година е била съдържателка на заведение в Сан Тропе.

— Някакви телефонни записи? Международни?

— Два от Карибите и два от страната през последните десет дни. Подслушват ги и вече ще могат да установят точно откъде са проведени разговорите.

— Кювие в къщата ли са?

— Не според главната икономка. В Хонконг са.

— Значи икономката приема разговорите?

— Така са разбрали от Дьозием — отсече Стивънс. — Името й е Полин и е под строго наблюдение, електронно и физическо. В момента, в който нещо се случи, те ще се свържат с нас.

— Това е най-доброто, за което бихме могли да настояваме.

— Може ли да попитам откъде си разбрал за Кювие?

— Съжалявам, Хенри, може би по-късно, по-късно… Нещо друго?

— Да. Имаме доказателство, че Ингерсол е бил затънал до гуша в аферата Баярат — капитанът описа скрития телефон в офиса на мъртвия адвокат, както и сателита на покрива. — Очевидно е бил в мрежа с яхтата от Маями Бийч и острова на онзи луд старец.

— Луд е силна дума, Хенри. Мога да разбера Ван Ностранд, но защо и хора като О’Райън и Ингерсол? Защо и те ще бъдат намесени? Просто не се връзва.

— Ами, връзва се и още как — отговори шефът на морското разузнаване. — Вземи твоя пилот от Пуерто Рико, Алфред Саймън. Той е вярвал, че те имат такова нещо срещу него, което ще му донесе четирийсет години затвор. Може да е така и при О’Райън и Ингерсол. Междувременно, управлението изпраща цялата информация, която е събирало за тях двамата.

— Къде е Саймън, между другото? Какво стана с него?

— Потопи си човката в благините, скрит в апартамент в Уотъргейт, на услугите на любящия Пентагон. Присъства на частна церемония — в Овалния кабинет, — където получи няколко медала, както и солиден чек.

— Мислех, че президентът се държи в сянка през последните дни.

— Не ме слушаш. Беше частна церемония, без пресата, без фотографи, само за пет минути.

— Как, по дяволите, Саймън обясни своето, меко казано, продължително отсъствие? Господи, всичките тези години!

— Много хитро, разказаха ми. Достатъчно ясно за хора, които не искат обяснения. Уволнението му е било изпратено по пощата във вътрешността на Австралия и впоследствие изгубено. Той се местел с години, като истински изгнаник, от работа на работа, от страна в страна. Никой не искаше да научи повече.