Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Ако тя умре — каза Пул, нарушавайки тишината с напрегнатия си, едва доловим глас, — събличам тая проклета униформа и ако се наложи, ще прекарам останалата част от живота си в преследване на гадовете, които я убиха.

— Разбирам те, Джаксън — каза Тайръл, поглеждайки отчаяния лейтенант.

— Може би не ме разбираш, капитане. Един от тях можеш да бъдеш и ти.

— Мога да разбера дори това, макар че е пресилено!

— Пресилено! Ти, кучи сине! — Пул свали ръцете си и вдигна глава, впивайки поглед в Тай. — На моя език, който е дяволски по-висш от твоя, ти се опитваш да се оневиниш. Не си безгрешен, господин Хайторн. Ти дори не ни каза, на Кати и на мен, за какво е всичко това, докато не те принудих да го направиш на онзи гаден остров, след като Чарли беше убит.

— Щеше ли да има някаква разлика, след като Чарли вече беше убит?

— Откъде да знам? — възкликна лейтенантът. — Какво въобще бих могъл да знам? Просто разбирам, че не си бил откровен с нас.

— Бях откровен, колкото изобщо бих могъл да бъда, без ненужно да поставям в опасност живота ви чрез информация, която не трябваше да знаете.

— Това са разузнавачески дивотии!

— Така е, но някога аз бях разузнавач. Виждах как мъже и жени биваха убити, защото знаеха неща — дори само фрагменти от неща, които подписваха смъртните им присъди. Отдавна съм прекъснал, но тези хора все още не ми дават мира.

Вратата на операционната се отвори и оттам се появи доктор в бяла престилка, опръскана с кръв.

— Доста време бях вътре — каза той вяло. — Кой от вас е Пул?

— Аз — отговори Джаксън от пейката и дишането му се забави.

— Тя ми каза да ти предам да се успокоиш. Така каза.

— Как е тя?

— И до там ще стигна — хирургът се обърна към Тайръл. — Вие сте Хайторн, значи, другият пациент.

— Да.

— Тя иска да ви види…

— За какво, по дяволите? — Пул скочи на крака. — Ако тя ще вижда някого, това ще съм аз!

— Аз я оставих да избира, господин Пул. Дори изобщо не исках да го правя, но тя е една много упорита дама. Един посетител, за максимум две минути, желателно дори по-малко.

— Как е тя, докторе? — запита Тай, повтаряйки въпроса на Джаксън, но с тон, който изискваше отговор.

— Предполагам, че замествате семейството й?

— Предполагайте каквото искате — продължи Хайторн спокойно. — Докарани сме тук заедно и вие вероятно си давате сметка за загрижеността на правителството.

— Определено да. Двама пациенти, приети без регистрация, без полицейски доклади, всички въпроси отклонени, за да не научим нищо… и двамата пациенти са били простреляни. Неща твърде необикновени, но аз не мога да задавам въпроси на властите. Никога не съм говорил с толкова високопоставено лице в разузнавателната служба.

— Тогава отговорете на въпроса ми, моля.

— През следващите двайсет и четири часа ще стане известно.

— Известно какво? — избухна Пул. — Дали ще умре или няма да умре?

— Откровено, не мога да ви обещая, че тя няма да умре, но мисля, че сме отстранили тази възможност. Не съм сигурен обаче дали ще могат да се възстановят двигателните й способности…

Пул отново седна на пейката и зарови глава в ръцете си.

— Кати, о, Кати? — изхлипа той.

— За гръбнака ли става въпрос? — попита хладно Тайръл.

— Значи вие знаете за такива рани?

— Да кажем, че съм бил тук и преди. Нервните окончания след травма?

— Ако те откликнат — кимна хирургът, — тя ще започне да се възстановява след няколко дни. Ако не, какво мога да кажа?

— Казахте вече достатъчно, докторе. Може ли да я видя сега?

— Разбира се. Ето, нека ви помогна да станете. Разбирам, че и вие сте пострадал. — Хайторн стана на крака и с колеблива походка се насочи към вратата. — Патериците ви — каза хирургът и му ги подаде.

— Току-що ги отказах, докторе — отговори Тайръл. — Благодаря все пак.

Той беше придружен до стаята на Катерин от една сестра, която му каза любезно, но твърдо, че визитата му ще бъде кратка. Хайторн гледаше фигурата в леглото. Кичури от русата й коса се огряваха от меката светлина на лампата над нея. Тя чу стъпки и отвори очи, обръщайки глава. Когато видя Хайторн, направи жест с ръка да се приближи, посочвайки стола до нея. Той го направи, куцайки, и седна. Тогава бавно, колебливо ръцете им се приближиха и се сплетоха.

— Казаха ми, че си добре — каза Кати. Гласът й беше слаб, леката й усмивка — одобрителна.

— И ти ще бъдеш добре — каза Тай. — Дръж се.

— Хайде, Тай, можеше да измислиш и нещо по-умно.

— Опитвам се… Джаксън е малко потиснат, че не си питала за него.