Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Аз го обичам много, но сега не е време за това брилянтно дете, не съм във форма. — Нелсън говореше задъхано, с усилие, но ясно, поклащайки глава, когато Хайторн вдигна лявата си ръка да я забави. — Не е ли това решението, което ние, офицерите, сме тренирани да вземаме? Мисля, че се опита да ми кажеш нещо такова, когато убиха Чарли.

— Може и да съм го казал, Кати, но аз не съм най-добрият учител. Като офицер се провалих в Амстердам, помниш ли?

— Но сега не, нали?

— Странно е ти да казваш това, но се надявам, че е така. Аз съм сърдит човек, Кати, толкова сърдит, колкото и в Амстердам… Защо го казваш?

— Премислих някои неща, Тай и ме е страх…

— Всички ни е страх — прекъсна я Тайръл нежно.

— Страх ме е за теб, за това, с което си се заел… Когато с Джаксън се върнахте от стария Сан Хуан, от Саймън, ти се беше променил. Не мога да определя как, нито съм сигурна, че искам да знам, но беше нещо дълбоко, нещо ужасно…

— Загубих двама приятели — прекъсна я Хайторн нервно, — също както ти загуби Чарли.

— По-късно — продължи майорът спокойно, без да обръща внимание на прекъсването му, — ти получи съобщение по телефона в Шенадоа. Никога не съм виждала лице да се променя толкова бързо. Изведнъж то побеля, после стана почти синьо, а очите ти бяха в треска. Всичко, което каза, беше, че си получил вест за някой, който е направил грешка. След това — знам, че не предполагаш, че съм те чула — ти даде на Хенри Стивънс един телефонен номер в Париж.

— Онова беше…

— Моля те… После, тази нощ, ти изхвърча от ресторанта като маниак, сякаш искаше да убиеш шофьора… Аз изтичах след теб и когато стигнах до вратата, която се затваряше, точно преди изстрелите, ти извика — не, Тай, ти изкрещя, ти! И тогава жената откри огън.

— Да, така беше — каза Тайръл. Очите му бяха вперени в Кати.

— Това беше Баярат, разбира се.

— Да.

— Ти знаеш коя е, нали? Искам да кажа, позна я.

— Да.

— Тя е човек, когото си познавал много добре, нали?

— Мислех, че да. Сбърках. Не съм я познавал.

— Толкова съжалявам, Тай… Не съм казала на никого, а ти?

— Няма смисъл. Аз познавах съвсем различна жена.

— Сигурен ли си, че сега е изцяло променена?

— Да. Нейният свят е в долината Бекаа. Аз я познавах в един друг свят, който няма нищо общо с Бекаа.

— В онзи хубав свят, в който лодката ти кръстосва от остров на остров и залезите са мирни?

— Да.

— Номерът в Париж ще помогне ли?

— Би могъл. Надявам се. Иска ми се.

Катерин гледаше умореното му лице, очите му, пълни с толкова болка, толкова гняв.

— О, боже. Ти, бедни, нещастни човече. Толкова ти съчувствам, Тай… повече няма да говорим за това.

— Оценявам го, Кати. Лежиш тук, след всичко, което преживя, и можеш да мислиш за мен!

— Мога — прошепна тя с усмивка. — По-добре е, отколкото да мисля за себе си, нали?

Тайръл се наведе от стола, вдигна ръката си от нейната и обгърна лицето й. Те се приближиха, докато устните им се срещнаха.

— Ти си хубава Кати, много си хубава.

— Хей, това е по-добре от „забележителна“, капитане.

Вратата се отвори и се появи сестрата. Тя се закашля да прочисти гърлото си.

— Време е — каза тя. — Най-хубавата пациентка в тази болница трябва да почива.

— Обзалагам се, че казвате това на всеки, който е бил опериран — предположи Нелсън.

— Ако е така, значи лъжа много. Но не и тук, не сега.

— Тай?

— Да? — каза Хайторн, ставайки.

— Използвай Джаксън. Той може да прави всичко, което мога аз, и то по-добре.

— Добре, но ти сякаш казваш нещо друго.

— Това ще отклони мислите му от мен.

Филис Стивънс вдигна телефона. Беше почти десет часа сутринта, но чак към шест и петнайсет тя заведе своя изтощен, измъчен от вина съпруг до леглото. Жената от военновъздушните сили беше оперирана, прогнозата беше неизвестна, но Тай Хайторн не беше сериозно ранен. Факт, който облекчи загрижеността на Хенри Стивънс, но с нищо не помогна на унинието му — само сантиметри и той е можел да бъде мъртъв.

— Да, какво има? — каза Филис тихо в телефона, издърпвайки кабела към далечния край на леглото.

— ФБР, госпожо Стивънс. Може ли да говоря с капитана, моля.

— Откровено, не бих искала. Той не е спал почти три дни и чак сега заспа. Можете ли да ми оставите съобщение?

— Само част, мадам.

— Разбирам напълно.

— Фил, какво има? — Хенри Стивънс се изправи в леглото до нея. — Чух телефона, сигурен съм в това.

— Той е изцяло ваш — въздъхна Филис, подавайки слушалката на своя съпруг, който вече беше стъпил на пода.