Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Scorpion Uno? — каза Бая меко, но достатъчно рязко, за да бъде чута въпреки случайните изсвирвания на кола по тихата улица.

— Предполагам, че говорите италиански — отговори равният колеблив глас по линията.

— Аз предполагам, че няколкото странни звуци, които последваха набирането на този номер, са ме отвели до мъжа, с когото трябва да говоря при пълна поверителност, без страх от подслушване.

— Бъдете сигурна в това. Кой е?

— Аз съм Баярат…

— Очаквах обаждането ви! Къде сте? Трябва да се срещнем колкото се може по-скоро.

— Защо?

— Нашият общ приятел, който е сега някъде в Европа, остави един пакет, за който каза, че е решаващ за вашето… начинание.

— Какво има в него?

— Дадох дума, че няма да го отварям. Той ми каза, че ще ми е от полза да не знам съдържанието му. Каза, че ще оцените това.

— Разбира се. Могат да ви разпитват с химикали, с наркотици. Значи Ван Ностранд е оцелял?

— Оцелял?

— Имаше изстрели…

— Изстрели? Аз не знам…

— Няма значение — Баярат внезапно го прекъсна. Охраната на Ван Ностранд го беше спасила от кандидат-убиеца Хайторн. В крайна сметка пенсионираният агент от разузнаването не се беше оказал на нивото на змията Нептун. Ван Ностранд е организирал проследяването на Хайторн, след това и арестуването му в Шенадоа Лодж, без съмнение оставяйки един-два трупа в имението, които щяха да бъдат записани на сметката на злосторника от военноморското разузнаване. Арестуван! Тя го беше видяла с очите си! Колко точно, колко хитро изиграно. — Тогава нашият досегашен Скорпион е на сигурно място и няма да чуем нищо за него? — добави тя.

— О, да, това беше потвърдено — каза новият Скорпион едно. — Къде сте сега? Ще изпратя кола за вас и за момчето, разбира се.

— Колкото и да нямам търпение да получа пакета — прекъсна го Бая, — има един друг проблем, който трябва да бъде решен незабавно. Аз се срещнах с един млад човек, червенокос политически консултант, за когото ще прочетете във вестниците. Името му беше Райли, той е мъртъв, но информацията, която мислеше, че притежава, е разрушителна за нашата мисия и трябва да бъде изтръгната из корен.

— Господи, за какво става въпрос?

— Един адвокат на име Ингерсол, Дейвид Ингерсол, е вдигнал тревога сред дребните елементи във вашето гето. Търсят жена и млад мъж, чужденци, вероятно пътуващи заедно. Който ги намери, ще получи сто хиляди долара. Боклуците биха избили майките и братята си за такава сума! Търсенето трябва да бъде преустановено, а този адвокат — убит!… Не ме интересува как ще бъде направено, но трябва да е достатъчно бързо, за да се появи в сутрешните вестници. Трябва да бъде!

— Исусе Христе! — прошепна гласът по телефона.

— Сега е два и половина следобед — продължи Баярат. — Този Ингерсол трябва да бъде мъртъв до девет часа тази вечер, иначе всичките ножове на долината Бекаа ще започнат да режат гърлата на Скорпионите… Ще се обадя за пакета, когато чуя новината по радиото или телевизията. Ciao, scorpione Uno.

Дейвид Ингерсол, адвокат и току-що произведен в Скорпион едно, макар и само по пореден номер, затвори черния обезопасен телефон, който се намираше в стоманена каса, скрита в стената зад бюрото в офиса. Той погледна през прозореца ясното синьо вашингтонско небе. Това беше невероятно. Току-що беше получил заповед за собствената си екзекуция! Не можеше да се случи на него! Винаги е бил над насилието, над мръсотията. Той беше катализатор, координатор, генерал, оркестриращ събитията чрез влиянието и поста си, а не в окопите с „боклуците“, както тази Баярат беше описала по-нископоставените Скорпиони. Скорпионите. О, господи, защо? Защо го беше направил, защо го бяха вербували толкова бързо?… Отговорът беше твърде лесен, твърде обикновен. Причината беше неговият баща, Ричард Ингерсол, известен адвокат, прославен съдия, асоцииран към Върховния съд, човек, който успяваше.

Дики Ингерсол беше роден сред богатство, което намаляваше с тревожна скорост. Трийсетте години не бяха добри към военните, господари на Уолт Стрийт, притежатели на наследено богатство, които не можеха да забравят големите си имения от двайсетте години с купища прислужници. Те постепенно осъзнаваха, че вече не могат да ги поддържат, както и лимузините, и летните почивки в Европа. Светът, в който навлизаха, беше нечестен и непредвидим, а в края на десетилетието дойде войната и за много от тях тя беше Армагедон за една ера, за един начин на живот, който малко от тях можеха да изоставят. Те водеха дела или пропадаха в пламъци, пълнеха бойните кораби с аристокрация от военния корпус. Много не дочакаха повиквателната заповед, още по-малко Пърл Харбър. Повечето от „тяхната тайфа“ се присъединиха към британските служби. Бяха романтици, издигнати над сбирщината с униформи и правилни черти. Както го изрази един Рузвелт от Рузвелтовите в Сан Жуан Хил и Оистър Бай, а не предателят на своята класа от Хайд Парк: „Господи, по-добре така, отколкото да караш форд!“