Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Кой го е направил? Кой се е свързал с вас?

— Хауърд Девънпорт, секретарят по отбраната.

— Не мога да го повярвам! — извика Палисър. — Той е един от най-почтените хора, които съм познавал! Отидохте твърде далеч. Напуснете моя дом!

Хайторн бръкна в джоба на сафарито си и извади писмото на Ван Ностранд, на чиято запечатана страна личеше синята лента.

— Вие сте държавен секретар, господин Палисър. Можете да се обадите на всеки, навсякъде по света. Защо не се свържете с шефа на военното разузнаване в базата в Пуерто Рико? Попитайте го как това писмо е стигнало до мен и на кого е трябвало да докладва за него.

— О, господи…! — възкликна Брус Палисър, сивокосата му глава се наведе над стола, очите му бяха стиснати. — Ние сме правителство от опортюнисти или реформатори, от непоследователни умове, твърде често зверове, които нямат право да управляват. Но Девънпорт не може да е такъв! Хауърд не би могъл да направи такова нещо за лично облагодетелстване, той просто не е знаел!

— Нито пък вие, сър!

— Благодаря, капитане — държавният секретар погледна проникващо в Тайръл. — Приемам това, което ми казахте…

— Искам то да бъде записано — прекъсна го Хайторн.

— Защо?

— Защото Ван Ностранд е единствената ни връзка с Баярат и ако предположим, че не знае за неговата смърт, тя ще се опита да се свърже с него.

— Това не отговаря на въпроса ми. Не че не бих се съгласил да позвъня на капитан Стивънс, за да потвърди всичко, което ми казахте, но все пак защо?

— Защото искам да използвам името ви в този град, за да стигна до Момиченцето-кръв, а не ми се иска да получа трийсет години затвор заради злоупотреба с авторитети.

— Тогава вярвам, че ще трябва да обсъдим вашия план.

Телефонът иззвъня, стряскайки и двамата. Секретарят стана от стола и бързо се насочи към апарата.

— Палисър е, какво има?… Той какво? — Лицето на държавния секретар загуби цвета си. — Не мога да проумея! — Палисър се обърна към Хайторн. — Хауърд Девънпорт току-що се е самоубил! Прислужницата го е намерила…

— Самоубийство? — намеси се Тайръл меко. — Да се обзаложим ли, че не е?

Баярат, с лице, покрито с тъмен воал, стоеше сама на бюрото в стаята на един евтин, отдалечен хотел, избран набързо. Тя се обади на сенатора от Мичиган и му се оплака, че е изтощена от телефонните обаждания в предишния хотел, добавяйки, че еднодневното й пребиваване в имението на неин познат било още по-голямо изпитание поради светските задължения, които е имала.

— Аз ви споменах, че ще бъдете затрупана — беше казал Несбит. — Затова ви предложих офиса и персонала си.

— И аз ви казах защо това е невъзможно.

— Така е, и не бих могъл да виня барона. Този град е водовъртеж, дори яма от натрапници, появяващи се където не трябва.

— Тогава сигурно бихте помогнали на Данте Паоло и на мен.

— Бих направил всичко за вас, контесо, знаете това.

— Бихте ли ни препоръчали добър хотел, където да отседнем дискретно?

— Сещам се за един — отговори законодателят от Мичиган. — „Карилон“. Обикновено е пълен, но сега е лято и туристите трудно могат да си го позволят. Аз ще уредя резервациите, ако желаете.

— Баронът ще бъде очарован от вашата любезност и съдействие.

— Ще се радвам. На ваше име или предпочитате да бъдете инкогнито?

— О, не бих искала да извършвам нещо незаконно…

— Това не е незаконно, контесо, то е ваше право. Нашите хотели се интересуват само от плащането. Не ги е грижа защо сте избрали анонимността. Моят офис ще гарантира вашата надеждност. Какво име бихте желали да използвате?

— Аз се чувствам толкова — как го казвате — нечиста да правя такова нещо.

— Недейте. Не сте. На чие име?

— Предполагам, че трябва да бъде италианско… Ще използвам сестриното, Балзини, сенаторе. Мадам Балзини и нейния племенник.

— Уредено е. Къде мога да ви се обадя?

— По… по-добре е аз да ви се обадя.

— Дайте ми петнайсет минути.

— О, вие сте чудесен!

— Не искам да настоявам, но бих бил благодарен, ако кажете на барона и това.

— Certo, signore! 106 106 Разбира се, господине! — Бел. ред.

Новият хотел беше съвършен. Потвърждаваше го и присъствието на четирима членове на саудитското кралско семейство, които Бая разпозна. В по-ранните дни тя би ги застреляла на място и би избягала, но сега залозите бяха толкова високи, а резултатите — толкова важни, че тя кимна любезно на четиримата, белязани с кръв саудитски наследници, които я подминаха във фоайето.