Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Разказвайте.

— Преди години, в Европа Нилс е имал брак, който се е разпаднал — не е важно чия е била грешката, бил е приключен. Той се влюбил в съпругата на известен политик от онази страна, една злощастна жена, бих добавил — и те имали дете, момиче, което сега, двайсет и няколко години по-късно, умира…

Хайторн се облегна назад и изслуша с безизразно лице разказа на секретаря за любов, измяна и отмъщение. После се усмихна.

— Моят брат Марк вероятно би нарекъл това руска драма от деветнайсети век, нещо като Толстой или Чехов. Според мен са глупости. Проверихте ли този европейски брак?

— Добри боже, разбира се, че не. Ван Ностранд е един от най-уважаваните — дори обожавани мъже, които съм познавал някога. Той е бил съветник на агенции, департаменти, дори на президенти!

— Ако изобщо е имало брак, той е бил само на книга. А ако някога е имал дете, трябвало е да надмине себе си. Ван Ностранд не беше от тези мъже, които харесват жените. Той ви е излъгал, господин секретар, и точно сега се чудя колко души още е хванал на въдицата си.

— Обяснете! Не сте обяснили все още нищо!

— Всичко ще си дойде на мястото по-късно. Засега ще получите отговор на въпроса си… Ван Ностранд е мъртъв, господин секретар, застрелян, докато командваше моята екзекуция.

— Не ви вярвам!

— А би било по-добре, защото е вярно… Както и че Момиченцето-кръв в този момент беше наблизо, в една от неговите вили за гости.

— Какво се случи, сеньора? Защо бе убит човекът от паркинга? — момчето от доковете направи пауза, въпросът му беше сърдит, той за кратко отклони погледа си от вирджинския път и го впери в Баярат. — О, господи, ти ли беше?

— Да не си си загубил ума? Аз пишех писма, докато ти гледаше телевизия в спалнята, и звукът беше толкова силен, че едва можех да мисля!… Чух полицаите да казват, че било работа на ревнив съпруг. Младият мъж е имал роман с неговата жена.

— Ти даваш твърде много обяснения, contessa Кабрини. Кое да приема?

— Ще приемеш каквото ти казвам, иначе те връщам в Портичи, за да те убият на доковете заедно с майка ти, брат ти и сестрите ти! Разбра ли?

Николо се умълча, лицето му, невидимо от пробягващите сенки, се изчерви.

— Сега какво ще правим? — попита накрая той.

— Отбий някъде в гората, където е тъмно и няма да могат да ни видят. Ще си починем няколко часа, след това рано сутринта ти ще вземеш останалия багаж от хотела. После ще възстановим ролите си на Данте Паоло и неговата леля contessa. Виж! Там има поле с висока лятна трева, като тревата в долната част на Пиренеите. Карай натам.

Николо завъртя кормилото толкова силно, че Баярат се блъсна във вратата. Начумерена, тя го погледна.

Държавният секретар Брус Палисър скочи на крака, изпращайки стола си с трясък на земята.

— Нилс не може да е мъртъв!

— Капитан Стивънс е все още в офиса си в морското разузнаване. Накарайте нощния дежурен да ви свърже, той ще го потвърди.

— О, господи, вие не бихте направили такова невероятно съобщение… ако не можехте да го подкрепите.

— Би било загуба на време, господин секретар, а по мое мнение време за губене няма.

— Аз, аз не знам какво да кажа. — Старчески, непривично за възрастта му, Палисър се наведе и изправи стола си. — Всичко е толкова невероятно.

— Точно затова е истинско — каза Хайторн. — Защото всички те са толкова невероятни. Тук и в Лондон, Париж, Йерусалим. Не са се насочили към голямата атомна бомба, защото тя носи масово унищожение. Не това е целта им. Те ще дадат воля на гнева си, като създадат нестабилност, хаос. И независимо дали искаме да го приемем или не, те могат да го направят.

— Не могат! Тя не може!

— Времето е на нейна страна, господин секретар. Президентът не може да живее дълбоко замразен. Някога, някъде той ще се появи на място, където тя ще може да стигне до него и да го убие, а докато чакането продължава, другите подготвят нападенията в Лондон, Париж и Йерусалим. Те не са глупави.

— Нито пък аз, капитане. Какво има още? Какво пропускате?

— Ван Ностранд сам не би могъл да направи това, което се е опитал да направи с вас. Трябва да има и други.

— Какво искате да кажете?

— Казахте, че той е искал да напусне страната завинаги.

— Това е вярно. Така каза той.

— И всичко се е случило толкова бързо, за два дни, подразбрах.

— Беше по-скоро за часове, да, беше за часове. Той трябваше да стигне до Европа незабавно, преди кучият син съпругът да разбере, че той е там. Такава беше неговата версия! Трябвало да стигне при детето си, преди то да умре, и да отведе майката на това дете надалеч, за да остане до края на живота си с нея, жената, която е обичал най-много от всичко.