Робърт Лъдлъм: Сделката на Ринеман

— Точно така. Нарочно са се върнали тук за раждането на сина си. Изпращали са го в американските училища в колониите, където и да са били по света. Изпратили го обратно в Америка за последните две години преди завършване на колеж.

— Тогава откъде накъде са в Португалия?

— Кой знае? Първите им успехи са били в Европа и са решили да останат там. Факт, за който ние ще трябва да сме много благодарни, поне така ми се струва. Връщат се тук само за турнета. А те не са толкова чести вече… Знаеш ли, че той е строителен инженер?

— Не, не знаех. Това е интересно.

— Интересно ли? Само това ли ще кажеш?

— Е, през последните шест години не е имало голямо строителство, нали? Искам да кажа, няма особена нужда от инженери… с изключение на секретните служби — Райан се усмихна, но в очите му можеше да се долови тъга. Той повдигна и размаха ръка пред себе си, сочейки групата от мъже и жени в студиото. — Знаеш ли какво има там? Един адвокат, чиито клиенти — когато си намери такива, разбира се, — не могат да му платят. Много ръководители от „Ролс-Ройс“, които са съкратени от трийсет и осма. Бивш щатски сенатор, който се разори от предизборната си кампания, загуби работата си, но загуби и много потенциални работници. Те го смятат за червен. Не се подлъгвай, Ед. Ти си добре. Ще мине още много време, докато се оправим от депресията. Тези хора са щастливци. Те са открили призвания, които са превърнали в професии… Дотогава, докато им се налага.

— Ако успея да изпълня задачата си, работата му тук няма да продължи повече от месец, считано от този момент.

— Предполагах, че става въпрос за нещо подобно. Надига се буря, нали? И ние ще се озовем в нея доста скоро. И аз също ще се върна… Къде искаш да го използваш?

— Лисабон.

Дейвид Сполдинг се отдръпна от бялата стена на студиото. Той разтвори сценария, докато пристъпваше към микрофона, настройвайки се за репликите си.

Пейс го наблюдаваше през остъклената витрина и се чудеше как ли ще прозвучи гласът му. Той забеляза как при пристъпването, към микрофона групата актьори, скупчени около него, се отдръпнаха, за да направят път на Сполдинг — съзнателно или не, — сякаш новият участник е някой непознат. Може би беше просто нормална учтивост — да позволят на новия актьор да заеме добра позиция, но полковникът нямаше такова усещане. Нямаше усмивки, погледи, никакво фамилиарно държане, както беше при другите актьори.

Никой не намигна. Дори пълната жена, която викаше, дъвчеше дъвка и побутваше напред приятелите си актьори, дори тя стоеше и гледаше Сполдинг — дъвката седеше неподвижна в устата й.

И точно тогава се случи нещо много любопитно.

Сполдинг се усмихна и другите, дори изнеженият актьор, който беше по средата на репликите си, отговориха с ведри усмивки и кимане с глава. Пълната жена даже му намигна.

„Интересен момент“, помисли си полковник Пейс.

Гласът на Сполдинг прозвуча със силен акцент, средно дълбоко и рязко. Играеше ролята на луд лекар, която граничеше с комичното. „Би било комично“, помисли си Пейс, „ако Сполдинг не придаваше авторитет на репликите на автора“. Самият Пейс не разбираше нищо от актьорско майсторство, но можеше да прецени кога един актьор играе убедително. Той установи, че Сполдинг е убедителен.

Това щеше да бъде необходимо качество за Лисабон.

След няколко минути репликите на Сполдинг приключиха. Пълната жена изкрещя още веднъж Сполдинг се оттегли към ъгъла и тихо повдигна сгънатия вестник, като внимаваше да не вдига шум със страниците. Той се облегна на стената и извади молив от джоба си. Изглежда решаваше кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.

Пейс не можеше да откъсне поглед от Сполдинг. За него беше важно да наблюдава отблизо всеки обект, с който трябваше да влезе в контакт. Трябваше да наблюдава най-незначителните неща — начина, по който се движеше определен човек, начина, по който държеше главата си, устойчивостта на погледа или отсъствието на това качество. Дрехите, часовника, ръкавелите, обувките — и това, дали те са лъснати, дали токовете са износени, вида на стойката и тъй нататък.

Пейс се опита да съпостави човека, облегнат на стената, който пишеше по вестника, с досието, което се намираше във вашингтонския му кабинет.

Първоначално името му беше изскочило от папките на Армейския инженерен корпус. Дейвид Сполдинг се бе поинтересувал от възможностите да получи поръчка — той не беше доброволец. Бе запитал дали има някакви интересни строителни проекти и какъв евентуално ще бъде задължителният срок за работа в армията? Същите въпроси, които задаваха хиляди мъже — мъже с умения, които знаеха, че до седмица — две ще бъде приет Законът за подбор на военнослужещи. Ако доброволното записване означаваше по-кратка служба и (или) продължаване на професионалните им умения, в такъв случай беше по-добре да станат доброволци, отколкото да ги привикват с тълпата.