Робърт Лъдлъм: Сделката на Ринеман

Записа ги и постави… документите в архив, в депозитна каса на една банка в Колорадо.

Те не можеха да бъдат проследени. Заключени в земята за хилядолетие… защото така беше най-добре.

Освен ако мъжете от необозначената стая не го принудят да направи обратното.

Ако направеха така… ако го принудеха… разсъдъкът на милиони ще бъде поставен на изпитание. Отвращението няма да може да бъде ограничено в националните граници на една страна или да бъде извинено с голямата кауза.

Водачите ще станат парии.

Така, както той бе парий в този момент.

Един номер, следван от буква.

Той приближи стълбите на Министерството на войната. Потъмнелите каменни колони не излъчваха вече сила в неговите очи. Единственото нещо, което се набиваше в очи, бяха бледокафявите петна.

Те нямаха никакво значение.

Премина през двойните врати и отиде до пропуска, където седяха един подполковник на средна възраст и двама сержанти.

— Сполдинг, Дейвид — съобщи тихо той.

— Моля, дайте си картата за самоличност… — Подполковникът отправи поглед най-напред към раменете на дъждобрана, след което отмести поглед към яката — Сполдинг…

— Казвам се Дейвид Сполдинг, а източникът е Феърфакс — повтори тихо Дейвид. — Проверете документите, войнико.

Подполковникът вдигна рязко и ядосано глава. Постепенно изражението му се промени и стана объркано, докато гледаше Сполдинг. Защото Дейвид не беше се обърнал грубо или неучтиво. Той просто бе изложил фактите.

Сержантът, който стоеше вляво от подполковника, бутна един лист пред офицера, без да го прекъсва. Подполковникът се загледа.

Погледна отново за момент Дейвид и му махна с ръка да мине.

Докато вървеше надолу по сивия коридор с дъждобран, прехвърлен през ръка, Сполдинг почувства върху себе си погледи, разглеждащи униформата му — без отличителни или някакви разпознавателни знаци. Няколко човека колебливо отдадоха чест.

На нито един не беше отговорено.

Едни се обръщаха, други надничаха от вратите.

Това е той… офицерът — можеше да се прочете в погледите им. Те вече бяха чули клюките, които се носеха с приглушени гласове и в затънтени кътчета. Това е този мъж.

А беше дадена заповед…

Мъжът.

Двамата армейски офицери, с измачкани униформи и без фуражки на главите, наблюдаваха групата от цивилно облечени жени и мъже през стъклената преграда. Стаята, в която стояха, беше тъмна.

Червена светлина започна да мига. Разнесе се звук на орган от двете страни на затъмнената стъклена кабина, последван от далечен кучешки лай — на големи, хищни кучета, след което се чуха гласове — дълбоки, ясни, заплашителни. Те се извисяваха над звука на органа и лая на животните.

Там, където съществува лудостта, където могат да бъдат чути виковете на беззащитните, там ще видите високата фигура на Джонатан Таин, който чака и наблюдава в сенките, готов да се бори с тъмните сили. С видимите и невидимите…

Изведнъж се чу пронизителен, умопомрачаващ вик: „Я… гггг… ххх.“ В осветената вътрешна стая пълна жена намигна на нисък мъж с очила, който четеше редове от сценария, и се отдръпна от микрофона, дъвчейки бързо дъвка.

Дълбокият глас продължи нататък:

Тази нощ виждаме Джонатан Таин да се притичва на помощ на обезумялата от ужас Лейди Ашкрофт, чийто съпруг е изчезнал из мъглявите шотландски полета точно в полунощ преди три седмици. И всяка нощ, точно в дванайсет, вой на незнайни кучета се носи по мрачните поля. Изглежда те са едно предизвикателство за този мъж, който потайно върви през обгръщащата го мъгла. Джонатан Таин. Човекът, който търси злото и наказанието на Луцифер, шампионът на беззащитните жертви на нощта…

Музиката на орган стигна кулминацията си. Звукът на лаещи кучета стана още по-ожесточен.

По-възрастният офицер, полковникът, погледна към придружаващия го първи лейтенант. Младият човек беше вперил поглед, пълен със загриженост, в групата равнодушни актьори, застанали в осветеното студио.

Полковникът изпъшка.

— Интересно, нали? — попита той.

— Какво?… О, да, сър. Да, сър — много интересно. Кой е той?

— Високият мъж в ъгъла. Онзи, който чете вестник.

— Той ли играе Таин? — попита лейтенантът.

— Кой? О, не, лейтенант. Струва ми се, че има мажа роля. Нещо с испански диалект.

— Мажа роля… с испански диалект. — Лейтенантът повтори думите с несигурен глас и учуден поглед. — Извинявайте, сър, но съм объркан. Не съм сигурен какво точно правим тук. Какво търси той тук. Смятах, че е строителен инженер.