Робърт Лъдлъм: Сделката на Ринеман

— Така е — поясни полковникът.

Музиката на орган затихна до пианисимо, кучешкият лай заглъхна. Сега се чу друг глас — този път весел, дружелюбен, без да предвещава някаква драма.

„Пилгрим“. Сапунът с аромат на майски цветя. Сапунът — майски цвят. „Пилгрим“ ви поднася още веднъж… „Приключенията на Джонатан Таин.“

Добре уплътнената врата на кабината се отвори и в затъмненото помещение влезе оплешивяващ строен мъж, облечен в строг костюм. Той носеше жълт плик в лявата си ръка, протегна се и подаде дясната на полковника. Говореше тихо, но без да шепне:

— Здравей, Ед. Радвам се да се видим отново. Не е необходимо да ти казвам, че твоето обаждане ме изненада.

— Допускам, че си се изненадал. Как си?… Лейтенант, запознай се с господин Джон Райан, бивш майор. Джон Н. М. Райан от Шести корпус.

Офицерът се изправи.

— Седнете, лейтенант — каза Райан, докато се здрависваше с младия човек.

— Много ми е приятно да се запознаем, сър. Благодаря ви, сър — отговори лейтенантът.

Райан си проправи път през редицата черни кожени столове и седна до полковника пред остъклената витрина. Музиката от орган отново се засили в единство с лаещите кучета. Няколко актриси и актьори се сбутаха край двата микрофона. Всички те наблюдаваха един мъж в друга, този път вече осветена, кабина в отсрещния край на студиото.

— Как са Джейн и децата? — попита Райан.

— Мрази Вашингтон, момчетата — също. Те биха предпочели да са си отново в Оаху. Но все пак на Синтия й харесва. Тя е вече на осемнайсет — нали знаеш, всичките тези вашингтонски балове…

Мъжът от осветената кабина направи някакъв знак с ръка. Актьорите започнаха диалога.

— А ти какво ще кажеш? „Вашингтон“ изглежда добре в досието, нали? — продължи Райан.

— Сигурно е така, но никой няма да узнае, че съм тук. Така че това няма да ми помогне.

— О…?

— Г–2 — уточни полковникът. — Ти изглеждаш много добре, Джон.

— Да, предполагам — Райан се усмихна. — Няма проблеми. Още десет човека в агенцията биха могли да вършат това, което аз правя… дори по-добре. Но в биографиите си нямат Пойнт. Символ съм на агенцията — олицетворение на самата честност. Клиентите си падат по тези определения.

— Глупости. Винаги си се справял с по-капризните. Дори онези, с големите пагони, и те имаха навика да ти прехвърлят конгресмените — полковникът се засмя.

— Ласкаеш ме. Поне така ми се струва! Ласкаеш ме!

— Ъ… х!

Затлъстялата актриса, все още дъвчейки дъвка, изкрещя във втория микрофон. Тя се отдръпна назад и избута напред изнежен актьор, чиито реплики бяха на ред.

— Много се крещи, нали? — констатира полковникът.

— Има и много кучешки лай, и фалшива музика на орган. Дяволски много пъшкане и дишане. „Таин“ е най-популярната ни програма.

— Признавам си, че съм я слушал. В интерес на истината цялото ни семейство я слуша, откакто се върнахме — уточни полковникът.

— Няма да повярваш, ако ти кажа кой пише повечето сценарии.

— Какво искаш да кажеш? — попита полковникът.

— Един поет, лауреат на „Пулицър“. Разбира се, използва друго име — уточни Райан.

— Странно.

— Не е. Борба за оцеляване. Ние плащаме, докато от поезия не може да се живее.

— Затова ли и той е тук? — полковникът кимна към високия мъж с тъмна коса, който вече беше оставил вестника, но все още стоеше в ъгъла на студиото, настрани от другите актьори, облегнат на бялата стена.

— И мен ме озадачава. Искам да кажа, че не знаех кой е или, по-точно, знаех кой е, но не знаех нищо за него, докато ти не ми се обади. — Райан подаде на полковника жълтия плик. — Ето тук е списъкът на представленията и всички агенции, в които е работил. Обадих се тук — там. Казах, че смятаме да му дадем водеща роля. „Хамърт“ го използват много…

— Кой?

— Те имат около петнайсет програми — дневни и вечерни сериали. Казват, че може да се разчита на него. Не създава проблеми с парите. Използват го изключително за диалекти. Също така и в случаите, в които им трябва перфектно владеене на език.

— Немски и испански — добави полковникът.

— Точно така…

— Само че не испански, а португалски — уточни полковникът.

— Кой може да направи тази разлика? Знаеш ли кои са родителите му? — попита Райан, като очакваше да чуе утвърдителен отговор.

— Ричард и Марго Сполдинг. Концертни пианисти, много известни в Англия и на Континента. Понастоящем почти са се оттеглили в Коста дел Сантяго, Португалия.

— Все пак, те са американци, нали? — рече Райан.