Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Видя една гробница — овехтяла, но поддържана. Всичко беше така, както и преди, но не беше предназначено за живите. Дори и оранжевите лъчи на залязващото слънце му се сториха мъртви — величествено изящни, но не живи.

— Няма ли пазачи? Никой ли не стои на портата? — попита Виктор.

Шофьорът се обърна назад:

— Не днес следобед, падроне. Днес няма охрана. И свещеници от Ватикана.

Виктор залитна напред. Металният му бастун падна от ръката му.

— Значи съм изигран!

— Не. Наблюдаван, очакван… Не изигран. Вътре ви чака един човек.

— Един човек?

— Да.

— Да не би името му да е Енричи Гаетамо?

— Казах ви. Тук няма свещеници от Ватикана. Моля, влезте вътре. Да ви помогна ли?

— Не, благодаря. Мога и сам.

Виктор излезе от колата бавно — всяко движение беше борба. Паренето в очите му изчезна, гърбът му се отпусна. Разбра. Умът му се мъчеше да се съсредоточи. Беше дошъл в Кампо ди Фиори, за да намери отговор. За да се противопостави. Но не беше очаквал това да стане така.

Изкачи се по мраморните стъпала и застана пред дъбовата врата от детството си. Спря в очакване да го обземе неизбежното чувство на тъга. Но то не дойде, защото на това място нямаше живот.

Чу форсирането на двигателя зад себе си и се обърна. Шофьорът обърна колата и подкара по алеята към портата. Който и да беше той, искаше да се махне оттук колкото се може по-бързо.

Докато проследяваше колата с поглед, чу металното изщракване на резето. Обърна се към голямата врата — беше отворена.

Не можеше да прикрие шока си. Не се и опита. Обзе го гняв, цялото му тяло затрепери.

На прага стоеше свещеник ! С черно расо. Беше възрастен и немощен човек. Ако не беше така, Виктор би се опитал да го удари. Вместо това той се вгледа в стареца и проговори тихо:

— Това, че в тази къща виждам свещеник, за мен е много болезнено.

— Съжалявам, че се чувствате така — отговори свещеникът на италиански, но с чужд акцент. Гласът му беше тънък, но твърд. — Ние ценяхме Савароне Фонтини-Кристи повече от всеки друг. Поверихме му най-скъпото, което имахме.

Очите им се срещнаха. Никой не трепна, но гневът на Виктор се смени с изумление.

— Вие сте грък! — прошепна той едва чуто.

— Да, така е, но това няма значение. Аз съм монах на Константин. Моля ви, влезте. — Старият свещеник отстъпи назад, за да може Виктор да влезе, и добави с мек тон: — Не бързайте, огледайте наоколо. Малко неща са се променили. Направихме снимки и описи на всяка стая. Поддържаме всичко в първоначалния му вид.

Гробница.

— Така са постъпили и германците. — Виктор влезе в огромния вестибюл. — Странно е, че тези, които са положили толкова усилия да се сдобият с Кампо ди Фиори, не желаят да го променят.

— Човек не променя едно красиво украшение и не обезличава скъпа картина. Няма нищо странно в това.

Виктор не отговори. Вместо това той стисна бастуна си и тръгна към стълбата. Спря пред арката вляво, през която се влизаше в огромната всекидневна. Наистина нищо не беше променено. Картините, масичките край стената, старите огледала над тях, ориенталските килими, покриващи излъскания под, голямата стълба с блестящ от чистота парапет.

Погледна и вляво, към арката, през която се влизаше в трапезарията. Върху огромната маса падаха сенки. Сега тя беше гола, излъскана, празна. Някога на нея се хранеше семейството му. Спомни си. Стори му се, че чува смеха и подрънкването на приборите. Спорове и анекдоти, безкрайни разговори — храненето беше важно събитие в дома им.

Образите замръзнаха, гласовете изчезнаха. Беше време да погледне другаде.

Виктор се обърна. Монахът посочи другата арка:

— Да влезем в кабинета.

Той тръгна пред стареца през всекидневната. Без да ще — не желаеше да събужда спомените си, — погледът му се спря на мебелите. Толкова познати. Всеки стол, всяка лампа, всеки гоблен бяха точно както ги помнеше.

Виктор пое дъх и затвори очи за миг. Беше зловещо. Намираше се в един музей, който някога е бил част от живота му. Това, което изпитваше, беше най-жестокият вид тъга. Продължи нататък към кабинета на Савароне. Този кабинет никога не стана негов, макар че в него едва не завърши животът му. Премина през вратата, през която му бе подхвърлена отрязаната кървава ръка на Гуидо Барзини.

Ако нещо го стресна, това беше лампата на бюрото. И светлината, която осветяваше пода през зеления абажур. Беше точно така, както и преди тридесет години. Помнеше я много добре — светлината й бе осветила разбития череп на Джефри Стоун.