Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Знаете ли какво има в контейнера? — попита старецът тихо.

— Да, Бревър ми каза.

— Бревър не знаеше всичко. Беше му казана само част от истината. Какво ви обясни той?

Виктор почувства тревога. Погледна монаха в очите.

— Каза ми за опроверженията на клаузата Filioque, ръкописи, които отричат божествеността на Христос. И най-опасният от тях бил някакъв арамейски свитък, който поставял под въпрос самото му съществуване. От него можело да се заключи, че Христос изобщо не е съществувал.

— Не тези ръкописи са най-важното. Не е и пергаментът. Най-важното е една изповед, писана много преди тях. — Старецът извърна лице. Той вдигна ръце и кокалестите пръсти докоснаха бледата кожа на лицето му. — Опроверженията са нещо, върху което трябва да умуват учените. Като част от тях, арамейският свитък е двусмислен и неясен. Обаче преди тридесет години, в разгара на една морална война, ако това не е алогизъм, публикуването на този ръкопис би могло да има катастрофални последици. За Бревър това беше достатъчно.

Виктор го гледаше като хипнотизиран.

— Каква е тази изповед? За първи път чувам за нея.

Монахът отново го погледна. В кратката пауза, преди да заговори, Виктор долови вътрешната борба, с която взема решението.

— Тя е всичко. Написана е на пергамент, изнесен от един римски затвор през шестдесет и седма година след Христа. Знаем датата, защото в документа се споменава за смъртта на Исус по еврейския календар. Тридесет и четири години преди това. Всичко съвпада с антропологичните изследвания. Писал я е човек, който се е скитал сляпо; говори за Гетсиман, Генизарет и Коринт, Понт, Галация и Кападокия. Не може да бъде никой друг освен Симон от Бетсаида, на когото е дадено името Петър. От човека, наречен Исус Христос. Това, което е записано на този пергамент, надминава човешкото въображение. Той трябва да бъде намерен на всяка цена.

Монахът млъкна и се втренчи във Виктор.

— И унищожен? — попита той тихо.

— Унищожен — отвърна старецът. — Но не поради причините, които биха могли да ви дойдат наум. Защото нищо не е променено и въпреки това всичко е променено. Клетвата ми не ми позволява да ви кажа повече от това. И нямаме много време. Ако можете да ни помогнете, трябва да го направите. Този пергамент може да промени историята на човечеството. Би трябвало да бъде унищожен преди векове, но безумието е взело връх. Това може да хвърли голяма част от света в ужасни мъки. Никой не може да оправдае това.

— Но вие казахте, че нищо не се е променило и все пак всичко се е променило. Едното изключва другото. Не разбирам.

— Изповедта е разбираема. С цялата мъка, която съдържа. Не мога да ви кажа повече.

— Баща ми знаеше ли за нея? Или сте му казали само това, което знаеше Бревър?

— Знаеше — отговори монахът от „Ксенопи“. — Опроверженията на Filioque са само материал за богословски дебати. Дори най-опасният от тях, както се изразихте, арамейският свитък, може да се подлага на лингвистични тълкувания. Написан е на древен език. Савароне си е дал сметка за това. Бревър не. Но изповедта на пергамента не подлежи на никакви тълкувания. Единствено заради нея се налагаше да ангажираме баща ви. Той разбра и прие.

— Изповед, писана на пергамент в римски затвор — каза Виктор тихо. — И това е било в контейнера от Солун.

— Да.

Виктор замълча и се наведе напред, подпрян на бастуна си.

— Казахте, че ключът се намира някъде тук. Но защо? Донати е претърсил всяко ъгълче, всеки сантиметър от имението. Вие стоите тук от двадесет и пет години, и не сте открили нищо. Какво още ви остава?

— Думите на баща ви, произнесени в този кабинет.

— Какви бяха те?

— Че знакът ще бъде тук, в Кампо ди Фиори. Вдълбан за хилядолетия. Това бяха точните му думи: „гравиран за хилядолетия“. И че синът му ще разбере. Бил част от детството му. Само че на сина си той не е казал нищо. Убедихме се в това.

Виктор отказа да пренощува в голямата къща. Реши да остане в конюшнята, да спи на леглото, в което беше положил мъртвия Барзини преди толкова много време.

Искаше да бъде сам и най-вече да е далеч от къщата, от мъртвите реликви. Трябваше да мисли, да преживее ужаса отново и отново, докато открие липсващата брънка. Защото сега частите бяха налице. Оставаше да намери връзката между тях.

Част от детството му. Не, не още. Не започвай оттам. Това ще дойде после. Започни с това, което знаеш, което си видял, което си чул за себе си.

Стигна до конюшнята и тръгна покрай празните ясли. Токът беше прекъснат и монахът му беше дал фенерче. Стаята на Барзини не беше променена. Гола, без никакви украшения. Тясното легло, протритият стол, обикновеният сандък, в който е държал малкото си вещи.