Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Не зная нищо повече. И не искам да знам. В Цюрих при мен в хотелската ми стая дойде един мъж и започна да ме разпитва за вас. Естествено, не можах да му кажа нищо. За мен вие бяхте агент на съюзниците, спасил живота на една курва. Но той знаеше за Антон Любок.

— Кой беше този човек?

— Свещеник. Това е всичко, което знам. Довиждане, капитане. — Тя се обърна и се отдалечи, като се усмихваше и махаше с ръка на някакви момичета, които се плискаха в басейна и се смееха прекалено натрапчиво.

Свещеник. В Цюрих.

Издирва всички, които са познавали сина на Фонтини-Кристи…

Сега разбра неясните думи на жената край басейна в Лос Анжелос. Отлъченият от църквата свещеник е бил освободен и след близо тридесет години в, затвора отново се е заловил да издирва документите на Константин.

Работата, започната от Донати, продължава — пишеше в писмото. В момента този човек проучва бавно и внимателно всички възможни подробности, свързани с влака от Солун… Пътувал е много — през Едеса, Балканите, по железопътните маршрути оттатък Монфалконе и в северните алпийски райони. Издирва всички, които са познавали сина на Фонтини-Кристи.

И на хиляди мили от него, в Ню Йорк, един друг свещеник, влиза в болничната му стая и му заговаря за един варварски акт, който не би могъл да бъде отделен от онези документи. Загубени преди три десетилетия и все още издирвани.

И във Вашингтон един млад корабен магнат влиза в офиса му и без видима причина обяснява, че семейството му е служило на църквата по начин, който той не може да възприеме.

…Имах шанса да получа образование с помощта на едно малко известно религиозно братство…

Орденът „Ксенопи“. Изведнъж му стана толкова ясно. Нищо не беше съвпадение.

Все някога това трябваше да се върне. Влакът от Солун, потънал в сън в продължение на тридесет години, се беше събудил отново. Трябваше да го овладее, преди омразата да предизвика сблъсък, преди фанатиците да превърнат издирването му в свещена война, както бяха направили преди тридесет години. Виктор знаеше, че дължи това на баща си, на майка си, на близките си, убити в бялата светлина на Кампо ди Фиори. И на онези, които бяха умрели в Оксфордшър. На един заблуден млад монах, наречен Петриди, самоубил се на скалистия склон в Лох Торидън, на един човек на име Тийг, на един бивш нелегален на име Любок, на един старец на име Гуидо Барзини, който го беше спасил от самия себе си.

Не можеше да позволи на насилието да започне отново.

Заваля по-силно, на коси пристъпи, духани от поривите на вятъра. Виктор протегна ръка към стола от ковано желязо до себе си и се изправи с мъка, стиснал здраво бастуна си.

Застана на терасата и погледна към океана. Дъждът и вятърът изчистиха ума му. Знаеше какво трябва да направи, къде трябва да отиде.

Хълмовете на Варезе.

Кампо ди Фиори.

Голямата кола приближи портите на Кампо ди Фиори. Виктор гледаше през прозореца, усещайки спазъма в гърба си. Очите му регистрираха, умът запаметяваше.

Животът му бе променен, болезнено, на едно парче земя оттатък портите. Опита се да овладее спомените си, не можеше да ги потисне. Прогони от главата си всички образи и на тяхно място се появиха черни раса и бели яки.

Колата мина през портата. Виктор задържа дъха си. Кацна в Милано от Париж колкото се може по-незабелязано. В Милано си взе най-обикновена единична стая и в регистъра на хотела се записа като „В. Фонтайн, Ню Йорк.“

Времето беше свършило своята работа. Нямаше повдигнати вежди и любопитни погледи. Името му не предизвика въпроси. Преди тридесет години в Милано то би предизвикало коментари. Сега вече не.

Преди да тръгне от Ню Йорк, той направи една справка. Повече от това би събудило тревога. Научи кой е собственик на Кампо ди Фиори. Имението беше продадено преди двадесет и седем години — оттогава не беше сменяло притежателя си. И все пак името не говореше нищо на никого в Милано. Никой не беше го чувал.

Баршор, Пер и синове. Френско-швейцарска компания със седалище в Гренобъл — така беше записано в документите по продажбата. Но в Гренобъл нямаше такава фирма. От адвоката, посредничил при сделката, не можеше да научи нищо — беше умрял през 1951 година.

Автомобилът тръгна по алеята към входа на къщата. Към спазъма в гърба се прибави и остро парене в очите. Когато наближи лобното място на близките си, слепоочията му започнаха да пулсират.

Виктор улови китката си и заби нокти в плътта. Болката помогна — успя да погледне през прозореца и да види какво има там сега, не преди тридесет и три години.