Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Вярвам ви.

Скоро след това си тръгна.

Третата случка беше още по-странна. Споменът за едно насилие, който тя събуди в паметта му, беше толкова ярък, че дъхът му секна. Това стана само преди три дни в Лос Анджелос. Беше там, в хотел „Бевърли Хилз“, заради преговори между две големи компании, чиито остро разминаващи се интереси той трябваше да се опита да примири. Задачата беше непосилна.

Ето защо, вместо да седи в заседателната зала и да слуша адвокатите, мъчещи се да оправдаят своите работодатели, той седеше навън и се радваше на следобедното слънце. Беше на една маса край басейна, пиеше мартини и се удивляваше на големия брой добре изглеждащи хора, на които очевидно не се налагаше да работят, за да живеят.

— Guten Tag, mein Herr.

Това каза една жена, наближаваща петдесетте, чиято възраст беше добре прикрита с козметиката на добрия живот. Беше средна на ръст, с пропорционално тяло и руса коса. Носеше сини слънчеви очила и бели памучни панталони. Немският й беше естествен, не учен впоследствие. Той отговори също на немски — не така естествен, като по учебник, и се изправи смутено.

— Добър ден. Познаваме ли се? Съжалявам, но не мога да си спомня…

— Моля ви, седнете. Зная, че за вас е трудно.

— Така ли? Значи наистина сме се срещали.

Жената седна срещу него. Продължи на английски:

— Да, но тогава вие нямахте подобни проблеми. Бяхте войник.

— През войната?

— Имаше един самолет от Мюнхен до Мюлхайм. И с този самолет пътуваше една курва, придружена от четири свине от Вермахта. По-големи свине от нея, мъча се да убедя себе си.

— Боже! — Виктор се помъчи да се овладее. — Та тогава вие бяхте почти дете! Какво се случи с вас?

Тя му разказа накратко. Френските бойци от Съпротивата я завели в един транзитен лагер на югозапад от Монбелиар. Там в продължение на няколко месеца тя преживяла неописуеми мъки, защото се мъчела да отвикне от наркотиците. Многократно се опитвала да се самоубие, но домакините й имали нещо друго предвид. Смятали, че когато умът й се възстанови напълно от наркотиците, спомените й ще са достатъчно добри, за да я превърнат в нелегален агент. Знаели, че притежава необходимата твърдост.

— Разбира се, те бяха прави — каза жената тогава. Преди десет дни край басейна на хотел „Бевърли Хилз“. — Наблюдаваха ме денонощно. Мъже и жени. Мъжете се забавляваха повече. Французите не пропускат нищо, нали?

— Преживели сте войната — отговори Виктор, без желание да навлиза в темата.

— При това с една кошница френски медали. „Почетен легион“ и така нататък.

— И сега сте станали известна филмова звезда, а аз бях достатъчно глупав, за да не ви позная — усмихна се Виктор.

— Не. Макар че в много случаи бях свързана с известни хора от киноиндустрията.

— Боя се, че не разбирам.

— Станах и, с риск да ви прозвучи нескромно, все още съм най-преуспяващата мадам в Южна Франция. Само кинофестивалът в Кан ми осигурява предостатъчни приходи за един съвсем добър живот. — Сега жената се усмихна. Виктор си помисли, че усмивката й е приятна. Жива, искрена.

— Много се радвам за вас. В жилите ми тече достатъчно италианска кръв, за да открия известна почтеност в професията ви.

— Не се и съмнявам. Тук съм, за да издирвам таланти. За мен ще е удоволствие да изпълня всяко ваше желание. Тук са и няколко от моите момичета.

— Не, благодаря. Много сте мила, но както казахте, вече не съм този, който бях.

— Мисля, че сте великолепен. Винаги съм го мислила — каза тя и му се усмихна. — Трябва да тръгвам. Познах ви и реших да си поговоря с вас, това е всичко. — Тя стана от масата и му протегна ръка. — Не ставайте.

Ръкостискането й беше твърдо.

— За мен беше удоволствие — каза той. — И облекчение да науча, че всичко е наред.

Тя го погледна в очите и заговори тихо:

— Бях в Цюрих преди няколко месеца. Откриха ме чрез един човек на име Любок. И ме свързаха с вас. Той е чех. Педи, доколкото разбрах. Той беше другият човек в самолета, нали?

— Да. Много смел човек, трябва да кажа. Истински мъж, според мен. — Виктор отговори машинално, без да разбира. Не беше мислил за Любок от години.

— Да, спомням, си. Той ни спаси. Накарали са го да проговори.

— Да проговори? За какво? Боже, та той, ако е жив, би трябвало да е на седемдесет и повече! Кой би се интересувал от такъв старец? За какво говорите?

— За човека на име Виторио Фонтини-Кристи, син на Савароне.

— Все още не разбирам. Откъде-накъде това касае вас… Или Любок?