Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Стаята с принадлежностите също не беше променена. По стените висяха юзди и кожени ремъци. Той се отпусна на малката дървена пейка и пое въздух уморен. Угаси фенерчето — луната светеше през прозорците. Застави ума си да се върне към ужасната нощ.

Трясъкът на автоматичната стрелба отново оглуши ушите му, обзеха го спомените, които го изпълваха с ужас. Облаците синкав дим бяха там, сгърчените тела на близките му, падащи едно след друго в смъртна агония, осветени от бялата светлина на прожекторите.

Шамполук е реката. Цюрих е реката!

Това беше отчаян вик, повторен, потретен. Предназначен за него, но изкрещян към висините, докато куршумите разкъсваха плътта на баща му.

Шамполук е реката!

Вдигната глава? Това ли беше? Главата, очите . Винаги очите. Миг преди да изкрещи думите, очите на баща му не бяха насочени към пътя, където беше залегнал той. Не към него.

Гледаше по диагонал, вдясно. Савароне гледаше към автомобилите, към третия автомобил.

Савароне е видял Джулиамо Донати! Познал го е! В мига преди смъртта си той е разбрал кой е убиецът му.

И гневният вик беше насочен нагоре към сина му, но отвъд него. Нагоре и отвъд… какво е това? Какво беше направил баща му в последния миг от живота си? Това беше липсващата брънка, липсващата връзка между елементите.

О, Боже! Някоя част от тялото му! Главата, раменете, ръцете. Какво?

Цялото тяло! Боже мили! Това беше предсмъртен жест с цялото тяло! Глава, ръце, длани! Наляво. Не към къщата, не към осветените стаи, а оттатък. Оттатък къщата!

Шамполук е реката…

Гората на Кампо ди Фиори!

Реката! Широкият планински поток, пресичащ гората. Тяхната „река“!

Тя беше част от детството му. Реката от неговото детство се намираше на четвърт миля в гората.

По челото му изби пот. Дишаше учестено и неравномерно, ръцете му трепереха. Стисна ръба на пейката под себе си. Беше изтощен, но сигурен. Изведнъж разбра — напълно, без сянка на съмнение.

Реката не беше нито в Шамполук, нито в Цюрих. Беше само на няколко минути пеша. По една пътека, утъпквана от поколения деца.

За хилядолетия.

Част от неговото детство .

Представи си гората, потока, скалите… скалите… скалите . Морените край потока, там, където беше най-дълбоко! Имаше една много голяма, от която скачаха във вира и на която се излежаваха на слънце… и на нея драскаха инициалите си и детински тайни послания… когато бяха деца…

Вдълбани в скалата за хилядолетия. Неговото детство! Дали Савароне е издълбал посланието си на същата скала?

Беше толкова ясно. Толкова логично . Разбира се, че го е направил.

Нощното небе постепенно посивя, но слънцето не успя да пробие облаците. Скоро щеше да вали и студеният вятър духаше откъм северните планини.

Виктор тръгна по пътя към градините. Беше твърде рано, за да може да различи цветовете. Но и покрай пътеката нямаше цветя, както навремето. Това успя да забележи.

Намери пътеката с мъка, когато много внимателно се вгледа в неокосената трева. Когато навлезе в гората оттатък градината, започнаха да се появяват познати от миналото неща — усуканото маслиново дръвче с дебели клони, няколкото брези, около които сега се бяха увили бурени.

Потокът беше на не повече от стотина метра вдясно. Край него имаше брези и борове. Огромни увивни растения преграждаха пътя.

Виктор спря. Изпращя клонка, излетя подплашена птица. Той се втренчи в храсталаците.

Тишина.

След това я наруши шумоленето на някакво малко животно. Вероятно беше обезпокоил заек. Странно, без изобщо да се замисля, реши, че е заек. Околността събуждаше отдавна забравени спомени — като деца тук бяха залагали капани за зайци.

Вече усещаше дъха на водата. Винаги беше усещал аромата на влагата още преди да чуе шума на потока. Листакът край него беше сочен, почти непроходим. Процеждащата се в почвата влага подхранваше хиляди корени и растителността беше буйна, израсла високо. С мъка си проби път към потока.

Левият му крак се оплете в някаква лиана. Той прехвърли тежестта си върху десния и с бастуна си се освободи, но изгуби равновесие. Бастунът падна от ръката му и се загуби в полумрака. Сграбчи някакъв клон, за да се задържи, но той се отчупи. Опита се да се надигне с помощта на клона — бастунът беше изчезнал, не можеше да го намери. След това с клона продължи да си пробива път към брега на потока.

Стори му се по-тесен, отколкото си го спомняше. След това реши, че му се струва така заради сивкавия полумрак и избуялата гора наоколо. Тридесет години дърветата бяха расли, неограничавани от никого, и клоните им бяха надвиснали над водата.