Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Виктор се сепна. Гаетамо го каза. С една кратка фраза отлъченият от църквата свещеник бе отключил вратата. Суетен седемнадесетгодишен младеж , оставил знак в скалата. Но не той беше написал тази дата. Донати беше открил ключа, но не го бе разпознал. Толкова просто! Един седемнадесетгодишен младеж издълбава важната дата в скалата. Толкова естествено, толкова незабележително.

И сега си спомни. Почти всичко.

14.07.1920 г. Седемнадесетият му рожден ден. Спомни си то, защото като него през целия си живот не бе имал друг. Савароне наистина беше невероятен! Част от детството му. Именно на седемнадесетия му рожден ден получи от баща си най-жадувания подарък — възможността да се изкачи в планината без по-малките си братя. Наистина да се изкачи — над обикновената височина, много над втръсналите му досегашни лагери и ниски възвишения.

На седемнадесетия му рожден ден Савароне му подари истинска алпийска раница, от тези, които носят опитните планинари. Не че баща му имаше намерение да го заведе на Юнгфрау — те никога не се изкачваха на големи върхове. Но това първо пътешествие — сам с баща си — за него беше признание за мъжественост. Раницата и походът в планината за него бяха символи на нещо друго, много важно за него. Те бяха доказателства, че е пораснал в очите на баща си.

Беше забравил. Дори и сега не беше сигурен, защото имаше и други пътешествия, други години. Дали това първо пътуване не беше в Шамполук? Трябва да е било… Но къде точно? Това вече не можеше да си спомни.

— …животът ти да завърши във водата.

Гаетамо говореше нещо, но Виктор не беше чул. Единствено заплахата достигна до съзнанието му. На този побъркан човек не можеше да обясни нищо.

— Открих само безсмислени драскулки, както казахте. Детска игра.

— Открил си това, което по право принадлежи на Христос! — избухна Гаетамо и гласът му сряза горската тишина. Той приклекна на коляно и приближи лицето си на сантиметри от Виктор. Очите му бяха разширени и пламнали. — Намерил си меча на архангела от пъкъла! Стига вече лъжи! Кажи ми какво откри!

— Нищо.

— Лъжец! Защо си тук? Старец като теб в тази кал и вода?! Какво намери в потока? На скалата?

Виктор се вгледа в трескавите очи на Гаетамо.

— Защо съм тук? — повтори той въпроса и изпъна врат, изтегна измъчения си гръб, лицето Му се сгърчи. — Аз съм стар. Имам спомени. Помислих си, че отговорът може да е някъде тук. Като деца драскахме по тази скала разни неща. Но сте се убедили сами. Няма нищо. Само драскулки. Помислих си… не, нямаше нищо. И да е имало, вече го няма.

— Видях те! Ти опипваше скалата и на едно място спря! Беше си тръгнал!

— Нима бих могъл да стоя дълго във водата? Погледнете ме!

Гаетамо поклати бавно глава.

— Наблюдавах те! Имаше вид на човек, който е открил това, което търси.

— Видели сте това, което сте искали да видите. Не това, което реално е било пред очите ви.

Виктор се подхлъзна. Клонът, с който се подпираше във водата се заби още по-дълбоко в тинята. Свещеникът протегна едната си ръка и го улови за косата. Дръпна с всички сили и го изтегли на брега, като изви главата му на една страна. Болката беше непоносима и обхвана цялото му тяло. Широко отворените безумни очи над него в полумрака не бяха очи на застаряващ мъж със свещеническо расо, напомниха му за очите на един друг фанатик, отпреди тридесет години.

Гаетамо видя. И разбра.

— Тогава помислихме, че си мъртъв. Нямаше начин да оживееш. И този факт убеди нашите отци, че си от ада!… Ти го помниш! Защото сега смятам да довърша онова, което започнахме преди тридесет години! И с всеки строшен кокал ще имаш шанс, както и тогава, да ми кажеш какво си открил. Но без да ме лъжеш. Ще спре да те боли, когато ми кажеш истината!

Гаетамо се наведе напред. Започна да извива главата на Виктор, да притиска лицето му към пръстта, да разкъсва кожата му, да спира дъха му.

Виктор се опита да се измъкне. Свещеникът удари челото му в един възлест корен. От раната потече кръв, влезе в очите му, заслепи го, накара го да побеснее. С дясната си ръка улови китката на Гаетамо; отлъченият свещеник изви ръката му навътре, докато пръстите му не изпукаха. След това го изтегли по-навътре на брега, без да спира да извива главата и врата му, при което шината се врязваше в гърба му.

— Няма да престана, докато не ми кажеш истината!

— Свиня! Свиня на Донати! — Виктор се дръпна настрани. Гаетамо го посрещна с удар в ребрата. Болката беше парализираща, нетърпима.