Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Почти бяха успели. След три години събиране на помия. Боже! Индокитай беше пълен с това! Скоро Щяха да постигнат своето. Щяха да отидат в Пентагона и да поемат нещата в свои ръце. Само хора като тях притежаваха необходимите качества и решителност, за да ръководят сложната военна машина на страната. Не, не се заблуждаваха. Те бяха елитът.

На него това му се струваше логично. Баща му би го разбрал, ако можеше да поговори с него. Някой ден и това би могло да стане. Още от най-ранна възраст беше живял с гордостта, със силата, с влиятелността. С властта… да, власт. Това не беше мръсна дума. Тя трябваше да принадлежи на тези, които знаят какво да правят с нея. Той имаше право на нея по рождение.

И Адриан искаше да ликвидира всичко това. Не, нямаше да успее. Нямаше да унищожи „Очите“.

…може да постигнем споразумение… Това каза Адриан при разговора им под навеса за лодки.

И беше прав. Можеше и да се споразумеят. Само че не за това, което си мислеше Адриан и „обезпокоените му граждани“. Много неща щяха да се случат преди това.

Пет дни. Адриан не беше научен да предвижда различни възможности. Практически, физически алтернативи — не абстрактни думи и „позиции“. Армията щеше доста да се потруди, докато го намери на 10 000 мили от Вашингтон, във военната зона, под прикритието на специална секретна мисия. Имаше достатъчно кураж, за да го направи.

В Сайгон имаше един лигльо, който ги беше предал. Трябваше да научи кой е той — един от шест възможни. Това беше първата причина да замине. Да го намери… и да вземе решение.

След като разбере кой е и вземе решението, всичко нататък щеше да е лесно. Щеше да инструктира останалите. Показанията им щяха да са синхронизирани, единни.

Дори и армията имаше нужда от доказателства. И нямаше да има начин да се сдобие с такива.

Осмият член на групата тук, във Вашингтон, можеше сам да се погрижи за себе си. Капитан Мартин Грийн беше стоманен човек. И умен. Би могъл да устои на всякакъв огън, отправен срещу него. Беше евреин. Ако началниците във Вашингтон започнеха да му създават неприятности, щеше да замине за Израел още същия миг и Израелската армия само щеше да спечели от това.

Андрю погледна часовника си. Минаваше осем, беше време да се види с Грийн. Не можеше да рискува снощи. Адриан и хората му искаха да разберат кой е неизвестният офицер от Пентагона. Външните телефони също не бяха сигурни. С Марти трябваше да поговори на четири очи. Не можеше да се чака до следващата им редовна среща. Преди края на деня трябваше да се качи на самолета за Сайгон.

Бяха се разбрали никога да не ги виждат заедно. Ако случайно попаднеха един на друг, на някоя конференция или на коктейл, трябваше да се правят, че се виждат за първи път. Връзката между тях трябваше да остане скрита на всяка цена. Това беше от особена важност. Срещаха се само на усамотени места и винаги по предварително уточнен график. При тези срещи те обединяваха компрометиращата информация, която бяха успели да задигнат от Пентагона през седмицата, запечатваха документите в плик и ги изпращаха до една пощенска кутия в Балтимор. Пазеха документацията си на много места.

В случай на непредвидени обстоятелства или когато единият се нуждаеше от съвета на другия, прибягваха до телефонна „грешка“ през централата на Пентагона. Това беше знак да намерят някакъв предлог, да напуснат службата и да тръгнат към един бар в централната част на града. Андрю беше „сгрешил“ номера преди два часа.

Барът беше евтин, тъмен и безвкусно обзаведен, а в дъното му имаше усамотени сепарета, от които добре се виждаше входът. Андрю седна в едно от тях и започна да върти в ръката си чашата бърбън, който не го интересуваше. Не сваляше очи от входа, на около десет метра от него. При всяко отваряне на вратата в тъмното помещение нахлуваха ярките слънчеви лъчи. Грийн закъсняваше. Това не беше обичайно за него.

Вратата се отвори още веднъж и на прага се очерта силуетът на мускулест, набит мъж с широки рамене. Беше Марти — цивилен, с бяла отворена риза и вълнени панталони. Той кимна на бармана и тръгна към дъното на бара. Всичко у него издава сила, помисли си Андрю. От здравите му крака, до рижата късо подстригана коса.

— Съжалявам, че се забавих — каза той и седна срещу Андрю. — Отбих се у дома да се преоблека. Излязох през задния вход.

— Има ли причина?

— Може би да, може би не. Снощи изкарах колата от гаража и ми се стори, че ме следят. Тъмнозелен форд. Смених посоката, той тръгна след мен. Прибрах се у дома.