Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Трябва да правиш всичките тези неща, които правят неакадемичните дами. Да прекарваш часове във фризьорския салон, да ходиш на млечни бани, да се отпускаш. Имаш уморен вид.

— Сега няма да говорим за мен — каза Барбара и се усмихна. — Досега говорихме само за мен. Как вървят нещата при теб? Или не бива да ми казваш? Сигурна съм, че Невинс смята, че подслушват апартамента му.

Адриан се засмя и кръстоса крака. Посегна към пакета цигари и запалката на масичката пред себе си.

— Манията му за преследване си остава непроменена. Вече не оставя папките с делата в кабинета си. Държи всичките важни документи в куфарчето си и бас хващам, че не си виждала такова нещо.

— И защо го прави?

— Не желае да прави копия. Знае, че типовете от горния етаж ще го отстранят от половината дела, ако знаят колко бързо напредва.

— Това е изумително!

— Това е потресаващо — каза той.

Иззвъни телефонът. Адриан стана от стола и бързо отиде до апарата върху нощното шкафче.

Беше майка му. Не можеше да скрие тревогата в гласа си.

— Обади се баща ти.

— Как така се обади? Какво искаш да кажеш?

— Миналия понеделник замина за Париж. След това за Милано…

— Милано!? Защо?

— Ще ти обясни сам. Иска с Андрю да дойдете тук в неделя.

— Чакай малко. — Адриан се замисли. — Мисля, че няма да мога.

— Трябва.

— Ти не разбираш и не мога да ти обясня в момента, но Анди няма да иска да ме види. Аз също не съм сигурен, че искам да го видя. Дори си мисля, че при възникналите обстоятелства, не бива да се виждаме.

— Какво говориш? — Гласът на майка му изведнъж стана студен. — Какво сте направили?

Адриан пое дъх и отговори:

— Заемаме противоположни позиции при един… спор.

— Каквото и да е, то е без значение. Баща ви има нужда от вас. — Тя започна да губи самоконтрола си. — Нещо му се е случило. Нещо му се е случило! Едва можеше да говори!

Последваха няколко пукания по линията и се намеси глас на телефонистка:

— Мистър Фонтайн, съжалявам, че ви безпокоя, но за вас има спешен разговор.

— О, Боже! — прошепна майка му по телефона от Ню Йорк. — Виктор…

— Ще ти позвъня, ако е нещо за него, обещавам — каза Адриан бързо. — Добре, свържете ме.

Не успя да каже нищо повече. Гласът, който чу в слушалката беше истеричен. На плачеща, пищяща, отчаяна жена.

— Адриан! О, Боже, Адриан! Той е мъртъв! Убиха го! Мъртъв е, Адрианннн!

Писъците изпълниха стаята. А ужасът от тях накара Адриан да изпита шок, какъвто никога досега не беше изпитвал… Смърт. Смърт, която касаеше него.

Гласът беше на Карол Невинс. Жената на Джим.

Идвам веднага!

— Обади се на майка ми — каза той на Барбара, докато се обличаше колкото се може по-бързо. — У дома й. Кажи й, че не е за татко.

— Кой е?

— Невинс.

— Боже…

Адриан хукна по коридора и влезе в асансьора. Задържа пръста си на бутона. Тези асансьори бяха бавни… прекалено бавни! Най-накрая стигна долу, излетя навън и хукна през фоайето към стъклената врата на входа.

— Извинете! Моля ви! Пуснете ме да мина, ако обичате! Най-накрая излезе навън и изтича до едно спряло такси. Даде адреса на Невинс.

Какво се беше случило? Какво, по дяволите, се беше случило? Какво искаше да каже Карол? Убили са го? Как така са го убили? Кой го е убил? Боже! Мъртъв ли е наистина?

Джим Невинс мъртъв? Корупция — да, алчност — разбира се, измами — естествено, но убийство ?

Две пресечки преди апартамента на Невинс спряха на червен светофар и той щеше да полудее. Още две пресечки!

Таксито потегли веднага с превключването на светофара, ускори, но малко след това рязко спря. Улицата беше задръстена от автомобили. Някъде напред проблясваха полицейски лампи. Движението беше спряно.

Адриан изскочи от таксито и хукна напред между колите, колкото се може по-бързо. Полицейски коли преграждаха авеню „Флорида“. Полицаи надуваха свирки и със светлоотражателните си ръкавици насочваха движението на запад.

Той изтича към преградата. Полицаите на няколко метра от него се развикаха:

— Не може да минете, мистър!

— Върни се, приятел! Нямаш работа там!

Но Адриан имаше работа. И премина. Шмугна се между спрените полицейски коли и хукна нататък, към мигащите светлини, край една купчина изкривен метал и изпочупени стъкла. Позна я веднага. Колата на Джим Невинс. Или това, което беше останало от нея.

Задните врати на една линейка бяха отворени и двама санитари носела към нея носилка, на която имаше изцяло покрит с чаршаф човек. Отстрани вървеше трети човек с черна лекарска чанта в ръка.