Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Свещеникът кръстоса крака и преплете пръсти върху коляното си.

— Аз съм историк. Занимавам се с политическа и социална история. Това е друг начин да се каже, че издирвам несъвместимите отношения между църквата и заобикалящата я действителност през дадени исторически периоди. — Ланд се усмихна. — Основната задача на подобна работа е да се докаже добродетелността на църквата и заблудата на всеки, който й се противопоставя. Но добродетелността не винаги е била налице. Разкрити са немалко пропуски в морала и справедливостта. — Ланд вече не се усмихваше. Правеше признание.

— Екзекуцията на Фонтини-Кристи според вас е пропуск в морала? В справедливостта?

— Моля ви — каза свещеникът тихо, натъртено. — И двамата знаем как се нарича подобен акт. Убийство. Невъзможно е да бъде оправдан и е непростим.

Виктор отново забеляза тъгата в очите му.

— Приемам това, което казвате. Не го разбирам, но го приемам. И се превърнах в обект на политическите и социалните ви изследвания?

— Наред с много други въпроси на времето. Сигурен съм, че си давате сметка за тях. Макар че през годините имаше и много добри неща, имаше и много непростими. Вашето семейство явно спада към втората категория.

— И започнахте да се интересувате от мен?

— Да. Превърнахте се в моя идея-фикс — каза Ланд и се усмихна смутено. — Не забравяйте, че аз съм американец. Учих в Рим и името Виктор Фонтайн ми беше добре известно. Чел съм за работата ви в следвоенна Европа, вестниците бяха пълни с подробности. Знаех за влиянието ви както в държавния, така и в частния сектор. Можете да си представите изненадата ми, когато разбрах, че Виктор Фонтайн и Виторио Фонтини-Кристи са един и същи човек.

— Има ли много информация в архивите на Ватикана?

— За Фонтини-Кристи, да. — Ланд кимна към подвързаната в кожа книга на нощното шкафче. — Малко преднамерена, боя се. Като в тази книга, но, разбира се, не така ласкателна. За вас лично няма нищо съществено. Съобщава се за съществуването ви. Първият син на Савароне Фонтини-Кристи, понастоящем американски гражданин, известен под името Виктор Фонтайн. Нищо повече. Описанието свършва със съобщението, че останалите живи членове на фамилията Са убити от германците. И това е всичко. Дори датата липсва.

— Колкото по-малко е документирано, толкова по-добре.

— Да. Така че аз проучих архивите на съда по репарациите. Те бяха доста по-пълни. И това, което в началото беше само любопитство, се превърна в шок. Пред съдиите вие сте произнесли обвинения. Обвинения, които ми се сториха невероятни, невъзможни, нетърпими… Защото се отнасяха до Църквата. Бяхте споменали едно име, Джулиамо Донати. Това беше всичко, от което имах нужда. Това беше липсващата брънка.

— Да не би да искате да кажете, че за Донати не се споменава в документацията за Фонтини-Кристи?

— Сега вече се споменава. Но тогава не. Сякаш архивистите не бяха имали смелостта да признаят връзката между Донати и семейството ви. Както обикновено, след анатемата документите му са били запечатани. И след смъртта му са били намерени у един негов помощник…

— Отец Енричи Гаетамо — прекъсна го Виктор тихо. Ланд замълча.

— Да, Гаетамо — каза той след малко. — Получих разрешение да счупя печатите. Прочетох параноичните писания на един побъркан, самообявил се за светец фанатик. — Ланд отново замълча за малко със зареян поглед. — Това, което открих там, ме заведе в Англия. При един човек на име Тийг. Срещнах се с него само веднъж, в къщата му в провинцията. Валеше дъжд и той непрекъснато ставаше, за да подклажда огъня. Никога не съм виждал човек, който толкова много си гледа часовника. А беше пенсионер и нямаше никаква работа.

Виктор се усмихна.

— Казвал съм му много пъти. Това е негов лош навик.

— Да, били сте добри приятели. Научих това бързо. Той е изпитвал страхопочитание към вас.

— Страхопочитание? Алек? Не мога да повярвам. Той беше прям човек.

— Каза ми, че никога не го е признавал пред вас. Чувствал е, че го превъзхождате.

— С нищо не го е показал.

— Каза ми и много други неща. Всичко. За екзекуцията в Кампо ди Фиори, за бягството през Челе Лигуре, за Лох Торидън, Оксфордшър, за жена ви и синовете ви. И за Донати. За това, че е крил името от вас.

— Не е имал избор. Ако знаех, можех да навредя на Лох Торидън.

Ланд пусна ръце и свали крака си на пода. Сякаш търсеше подходящите думи.

— Тогава за първи път чух за влака от Солун.

Виктор рязко вдигна поглед от ръцете на свещеника и го погледна в очите.