Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Адриан се опря на ръба на бюрото на сержанта и каза:

— Имам чувството, че не ме вземате много на сериозно.

— В този участък съобщават за десетина смъртни случая всеки час. А вие какво искате да направя, мистър? Да зарежа всичко останало и да изпратя всички хора да търсят един избягал след катастрофа шофьор?

— Ще ви кажа какво искам, сержант. Искам съдебномедицинската експертиза на всички черепни травми на починалия. Ясно ли е?

— Какво говорите? — попита полицаят презрително. — Черепни…

— Искам да знам, кой му е пръснал черепа.

Влакът от Солун взе последната си жертва, мислеше Виктор, докато лежеше в леглото и слънчевите лъчи струяха през прозорците в дома му, гледащи към океана. Нямаше причини заради него да има повече убийства. Енричи Гаетамо беше последният убит, но в тази смърт нямаше тъга.

На самия него му оставаше, много, малко време. Виждаше го в очите на Джейн, в очите на лекарите. Трябваше да се очаква — беше получил твърде много отсрочки. Успя да продиктува всичко, което си спомни за онзи далечен юлски ден, някъде в зората на живота му. Беше се мъчил да проникне в най-затънтените кътчета на паметта си и се отказа да взема наркотиците, които му даваха, защото заедно с болката те щяха да притъпят и спомените му. Контейнерът от Солун трябваше да бъде намерен и съдържанието му да бъде оценено от достойни хора с чувство за отговорност. И на всяка страна трябваше да се предотврати възможността — колкото и малка да беше тя — той да бъде открит случайно, от случайни хора. Смяташе да натовари синовете си. Сега всичко беше в техни ръце. Те щяха да направят това, което той не успя — ще открият контейнера от Солун.

Но преди да говори със синовете си, трябваше да научи още нещо. Колко знаеше Рим? Какво Ватиканът беше научил за влака от Солун? Затова тази сутрин той беше поканил един човек. Един свещеник на име Ланд — монсеньорът от Ню Йорк, който го беше посетил в болничната му стая преди няколко месеца.

Виктор чу стъпките пред вратата и тихите гласове на Джейн и посетителя. Свещеникът беше дошъл.

Тежката врата се отвори тихо. Джейн въведе монсеньора и излезе, като затвори вратата. Свещеникът застана в другия край на стаята. В ръцете си държеше тежка кожена книга.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Виктор.

Свещеникът се усмихна и докосна кожената корица на книгата.

— Завладявай с милост. В името на Бога. Това е историята на рода Фонтини-Кристи. Реших, че ще ви хареса. Купих я преди много време от една книжарница в Рим.

Свещеникът остави книгата на нощното шкафче. Двамата си стиснаха ръцете и Виктор си даде сметка, че се проучват един друг.

Ланд не беше на повече от петдесет, среден на ръст, с широки рамене. Чертите на лицето му бяха остри, а очите под гъстите вежди — по-тъмни от късата му сивееща коса — бяха кафяви. Приятно лице с интелигентен поглед.

— Боя се, че това е израз на суета. Обичай със съмнителна стойност, някъде от началото на века. Отдавна никой не издава такива книги… На италиански е…

— Остарял северняшки език — добави Ланд. — Английският еквивалент според мен е езикът, който са говорили в двора на кралица Виктория.

— Вие имате едно преимущество пред мен. Не познавам езиците така добре.

— Но достатъчно за Лох Торидън.

— Да, достатъчно. Моля ви, седнете, монсеньор Ланд. — Виктор посочи стола до леглото.

Свещеникът седна и двамата се погледнаха в очите. Виктор каза:

— Преди няколко месеца ме посетихте в болницата. Защо?

— Исках да се запозная с човека, чийто живот съм изучил така задълбочено и… Мога ли да говоря откровено?

— Нямаше да сте тук сега, ако нямахте такова намерение.

— Казаха ми, че може да умрете. И проявих дързостта да се надявам, че ще ми позволите да изпълня последните обреди.

— Това наистина е откровено. И дръзко.

— Давам си сметка за това. Ето защо не дойдох повече при вас. Вие сте толерантен човек, мистър Фонтайн, но не можахте да скриете чувствата си.

Виктор се вгледа в свещеника. Видя същата тъга, която му беше направила впечатление в болницата.

— Защо ви е интересувал животът ми? Нима Ватиканът продължава проучванията си? Струва ми се, че каузата на Донати беше отхвърлена.

— Ватиканът винаги проучва. Изследва. Непрекъснато. А Донати не беше просто отхвърлен. Той беше отлъчен от църквата, тленните му останки не бяха погребани според светия католически обичай.

— Това е отговор на последните ми два въпроса. Не и на първия. Защо вие?