Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Аз съм Фонтини-Кристи.

Виктор мина по пътеката зад конюшнята. Няколкото коня в нея бяха стари и уморени.

— Сеньор. — Шепотът долетя от храсталаците вляво от пътеката. Виктор се приближи. Изведнъж откъм отсрещната страна светна фенерче. Отляво. И се чу друг глас:

— Не мърдай! Не се обръщай.

Усети ръката на мъжа да го хваща здраво през кръста. Лъчът на фенерчето се вдигна нагоре към лицето му и го заслепи.

— Той е — каза гласът в тъмнината.

Лъчът на фенерчето се насочи надолу. Виктор премигна и разтри очи. Човекът излезе от сянката. Беше висок почти колкото Виктор и беше облечен с износено американско военно яке. Вторият мъж застана пред него. Беше доста по-нисък и набит от приятеля си.

— Защо сме тук? — попита високият. — Барзини е стар и умът му не е много бистър. Съгласихме се да те наблюдаваме, да те предупредим, ако стане нещо… Само толкова. Правим го, защото му дължим услуга. И защото Фонтини-Кристи бяха срещу фашистите.

— Благодаря ви.

— Какво искат корсиканците? И този англичанин? — Двамата застанаха един до друг.

— Искат нещо, което си мислят, че притежавам, но аз го нямам.

Виктор замълча. Откъм конюшнята се чу пръхтене и меко тупкане на копита. Двамата местни хора също го чуха. Фенерчето угасна.

Изпука става. Камъче прошумоля под нечия стъпка. Някой приближаваше по пътя, по който беше дошъл Виктор. Двамата братя се разделиха. Набитият изчезна в листака. Другият го последва, а Виктор се скри край пътеката.

Тишина. След малко стъпките се чуха отново, този път по-ясни и внезапно се появи фигура — на сантиметри от Виктор.

Изведнъж силен лъч от фенерче проряза мрака и освети листака остреща. В същия миг се чу приглушено пукване на пистолет със заглушител.

Виктор скочи напред, стисна гърлото на човека с лявата си ръка, а дясната протегна напред, за да натисне оръжието надолу. Опря коляно в гърба му и го изви назад. Дъхът на нападателя секна. Чу се отвратително изхрущяване и край. Фенерчето се търколи на земята.

Високият мъж изскочи от храста с пистолет в ръка и смачка фенерчето с тока на обувката си. Двамата с Виктор се шмугнаха в храсталаците, уплашени, че техният човек може би е мъртъв.

Не беше: Куршумът само беше одраскал ръката му. Той лежеше по гръб с обезумял от шока поглед и дишаше тежко. Виктор коленичи край него и разкъса ръкава му, за да прегледа раната. Приятелят на ранения остана прав, с пистолет, насочен към пътеката.

— Дявол да го вземе! Проклет глупак! Защо не го застреля? — Раненият се сви от болка. — Още секунда и щеше да ме убие!

— Нямам оръжие — отговори Виктор тихо и започна да почиства раната.

— Дори и нож?

— Дори и нож.

Виктор превърза ръката с парче плат от ризата, другият го гледаше втренчено.

— Дързък си — каза той след малко. — Можеше да се скриеш. Приятелят ми има пистолет.

— Хайде стани. Трябва да има още двама корсиканци. Трябва да ги намерим. Но без стрелба. — Виктор се наведе и вдигна пистолета на убития. В пълнителя имаше още четири патрона. Заглушителят беше от най-добрите. Той кимна на високия и каза на двамата:

— Искам услуга от вас. Можете да ми откажете и ще ви разбера.

— Каква е тя? — попита раненият.

— Другите двама корсиканци са някъде там. Единият вероятно наблюдава главния път, другият може би е зад къщата, не съм сигурен. Англичанинът ще се крие. Сигурен съм, че корсиканците няма да ме убият. Ще следят всяко мое движение, но няма да стрелят по мен.

— Този тук — каза раненият и посочи мъртвия — не се поколеба да натисне спусъка.

— Те знаят как изглеждам. Бил е сигурен, че не стреля по мен.

Планът беше ясен. Виктор щеше да послужи за примамка. Щеше да слезе открито надолу по пътя и да отиде в градината зад къщата. Двамата щяха да го последват, прикрити сред дърветата. Ако Виктор беше прав, би трябвало да се появи един корсиканец. Те трябваше да го хванат. Или да го убият, без да вдигат шум. Нямаше значение. Тези корсиканци убиваха италианци.

След това щяха да направят същото на алеята към главния вход. Някъде там трябваше да се намира третият, последен корсиканец.

Беше логично това да са позициите им — Стоун беше преди всичко логичен. И изпилваше нещата докрай. Нямаше как да не е поставил хора на изходите.

— Не сте длъжни да го правите — каза Виктор. — Ще ви платя добре, но бих ви разбрал, ако…

— Дръж си парите — прекъсна го раненият. — Не сме тук заради това.

— В конюшнята има телефон. Ще се обадя на Барзини и ще тръгна по пътя.