Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Той тръгна по северния път и се качи на наетата кола.

Зората настъпваше. Лятното слънце скоро щеше да освети полята наоколо. Виктор погледна още веднъж дома, в който беше протекло детството му, и запали мотора.

Дърветата се втурнаха към него, листата се сляха в зелени, бели и оранжеви петна. Погледна скоростомера. Над осемдесет. Осемдесет и четири километра в час по криволичещия през гората път. Знаеше, че трябва да намали скоростта. Беше глупаво, опасно да кара така. Но кракът му не се подчиняваше на разума.

Трябваше да се махне оттук час по-скоро!

Преди портата имаше голям плавен завой. Някога, преди години, когато минаваха оттук, натискаха клаксона, преди да навлязат в него. Сега нямаше причина да го прави. И с облекчение забеляза, че е отпуснал педала на газта. Инстинктът му все още работеше. Въпреки това взе завоя с петдесет и гумите изсвириха. На правия участък след това отново ускори. Щеше да мине през портата, да подкара към Варезе, после към Милано.

Към Лондон.

Не беше сигурен кога точно ги видя. Тях. Умът му беше някъде другаде, погледът му — прикован в пътя непосредствено пред колата. Усети само че натиска спирачката с такава сила, че отхвръкна напред — почти се удари в предното стъкло. Колата поднесе, гумите изсвистяха, изпод колелата се вдигна облак прах. През портата мина странично и спря на сантиметри от двете черни лимузини, които се появиха изневиделица и му препречиха пътя.

Тялото му се върна на облегалката, цялата кола се разтресе от внезапното спиране. Трябваха му няколко секунди, за да се отърси от изненадата. Премигна и се вгледа напред. Това, което видя, превърна гнева му в изумление. Пред двете лимузини стояха петима мъже, облечени в черни църковни одежди, с бели яки. Гледаха го невъзмутимо. След това задната врата на лимузината вдясно се отвори и излезе шестият човек. Беше на около шестдесет, също облечен в черно.

В косата му имаше бял кичур.

Кардиналът имаше фанатичен поглед и лицето му беше вдървено като на луд. Движенията му бяха плавни, отмерени, непозволяващи на публиката да отклони вниманието си нито за миг. Беше едновременно театрален и зловещ. Това поведение беше култивирано през годините, прекарани във Ватикана. Донати беше орел, който се храни с врабчета. Той беше недосегаем за справедливостта — той раздаваше справедливостта.

При вида му Виктор изгуби контрол над себе си. Фактът, че този убиец от църквата се беше осмелил да дойде в Кампо ди Фиори, го накара да побеснее. Хвърли се напред към зловещата, облечена в расо фигура, загубил всякакъв разсъдък и инстинкт за самосъхранение.

Свещениците го очакваха. Те се събраха и препречиха пътя му. Уловиха го и извиха ръцете му високо зад гърба. Едни силни пръсти стегнаха гърлото му и извиха главата му назад. Не можеше да диша, но виждаше и чуваше.

— Колата — каза Донати тихо.

Двама веднага изтичаха до наетата кола и започнаха да я претърсват. Виктор, чу как отварят вратите, багажника. След това разкъсването на тапицерията. Продължиха близо четвърт час. През цялото време кардиналът го гледаше. Едва когато претърсването приключи, той погледна към колата.

— Няма нищо, ваше преосвещенство.

Донати кимна на свещеника, който стискаше гърлото на Виктор. Силните пръсти се отпуснаха и той запреглъща. Ръцете му все още бяха извити зад гърба.

Кардиналът заговори:

— Еретиците от Константинопол са направили добър избор — отстъпниците от Кампо ди Фиори. Враговете на Христа.

— Касапин! — едва успя да прошепне Виктор. Вратът го болеше силно. — Животно! Ти уби семейството ми! Видях те!

— Да, помислих си, че би могъл. — Кардиналът говореше тихо, с отрова в гласа. — И сам бих натиснал спусъка, ако се беше наложило. И в този ред на мисли ти си съвсем прав. В теологичен смисъл аз бях екзекуторът. — Очите на Донати се разшириха. — Къде е контейнерът от Солун?

— Не знам.

— Ще ми кажеш, еретико! Повярвай ми. Нямаш друг избор!

— Това, което правиш сега, е в името Господне, предполагам? — каза Виктор ледено.

— В името на запазването на Светата църква. Никакви закони не могат да стоят по-високо от това. Къде е пратката от Солун?

Очите, дрезгавият глас събудиха спомените — малкото дете пред вратата на кабинета.

— След като толкова искаш да знаеш, защо уби баща ми? Единствено той знаеше…

— Лъжа! Това е долна лъжа! — Донати се овладя. Устните му трепереха.

Виктор разбра. Това беше слабото му място. Бяха допуснали грешка с невероятни последствия и кардиналът не можеше да си я прости.