Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Не го пипай! Докоснеш ли го, ще умреш. — Стоун говореше на английски. Беше в тъмния край на кабинета, приклекнал зад голямото кресло.

Виктор отдръпна ръката си. Трябваше да се застави да мисли. Да оцелее.

— Ти си го убил!

— Ще го намерят в гората. Странно е, че аз го намерих там, нали?

Виктор стоеше неподвижно, приел ужасната вест, потиснал всякакви чувства.

— Още по-странно е, че не го намериха корсиканците ти — каза той тихо.

Очите на Стоун реагираха. Само за миг, но реагираха.

— Чудех се защо се разхождаш. — Стоун поклати глава. — Да, би могъл да ги ликвидираш.

— Не го направих аз. Имаше други.

— Съжалявам, Фонтини. Тези не ми минават.

— Откъде си толкова сигурен?

— Ако имаше други, нямаше да оставиш последната работа на този старец. Глупаво е. Ти си арогантен кучи син, но не си глупав. Сами сме. Ти, аз и този сандък. Боже! В доста дълбока дупка трябва да е бил! Колко хора го търсиха?

— Значи сте се споразумели с Донати?

— Той си мисли така. Ти ми отне всичко! Изпълзях от Ливърпул и си пробих път нагоре, а ти унищожи всичко това за секунди! Сега ще си върна загубеното с печалба. Ще проведа най-големия търг, за който някога си чувал.

— И какво ще продаваш? Вехтории?

Стоун дръпна назад петлето на пистолета си. Ръката с ръкавицата тупна облегалката на креслото, очите му се вторачиха в мрака.

— Не си прави шеги!

— Не се шегувам. И не съм глупав, сам го каза. А ти не можеш да натиснеш този спусък. Имащ само един начин да предадеш съдържанието на контейнера. Ако постъпиш иначе, много лесно ще бъде издадена още една заповед за екзекуция. Хората, които те наеха преди пет години, не обичат да изпадат в неловки положения.

— Млъкни! — Стоун вдигна дясната си ръка и ядосано я стовари върху облегалката на креслото. — Тези номера няма да ми минат, копеле мръсно! Правил съм ги много преди и да чуеш за Лох Торидън.

— Лох Торидън се основаваше на грешките. На некомпетентността. Помниш ли? — Виктор отстъпи назад, като бутна стола с крак и разпери ръце безпомощно. — Хайде, погледни сам. Няма да ме убиеш, преди да разбереш какво ще спечелиш.

— Дръпни се назад! Още!

Стоун заобиколи креслото, протегнал напред безжизнената си дясна ръка. В лявата стискаше оръжието, което можеше да гръмне при най-лекото докосване на спусъка.

Виктор отстъпи още, без да отделя поглед от пистолета. Моментът щеше да настъпи, това беше единственият му шанс.

Англичанинът се приближи до бюрото, изпълнен с омраза и ненавист, готов да натисне спусъка при най-малкия повод. Погледът му се отмести от Виктор и се плъзна по плота на бюрото, отрязаната ръка на Гуидо Барзини, сандъка. И купчината боклуци в него.

— Не! — прошепна той. — Не!

Моментът настъпи — изненадата беше в очите на Стоун. След част от секундата щеше да е късно.

Виктор скочи над бюрото с протегнати към оръжието ръце — то беше трепнало за миг, но не можеше да се надява на нищо повече.

Изстрелът беше оглушителен, но куршумът удари плота на бюрото. Навсякъде се разлетяха трески. Виктор стисна китката на Стоун и я изви с всичка сила, без да обръща внимание на ударите, които твърдата ръка с ръкавица сипеше по лицето и врата му. Англичанинът вдигна коляно и го изрита в слабините. Пистолетът остана в ръката му. Беше освирепял от ярост. Само със сила този човек не можеше да бъде победен.

Виктор направи единственото, което му оставаше. За миг престана да се съпротивлява и позволи Стоун да насочи пистолета към стомаха му. Малко преди да докосне якето му, той рязко го изви нагоре и отскочи встрани.

Изстрелът отекна. За миг Виктор беше заслепен, усети паренето на газовете от цевта и му се стори, че умира.

След това усети, че тялото на Джефри Стоун се свлича на пода и тежестта му го дърпа надолу.

Отвори очи. Куршумът беше проникнал през долната челюст и беше отнесъл горната част на черепа.

До кървавата пихтия се търкаляше отрязаната ръка на Гуидо Барзини.

Намери трупа на стареца и го занесе в конюшнята. Сложи го върху леглото и го покри с чаршаф. Изправи се отстрани и остана неподвижен. Не знаеше колко е стоял така, мъчейки се да разбере болката и смъртта, и любовта.

Кампо ди Фиори беше потънало в тишина. За него тайната беше погребана и никога нямаше да излезе наяве. Савароне не беше пожелал да я сподели с никого. И синът му повече нямаше да се занимава с нея. Нека други го правят. Нека Тийг, ако желае, се занимава с останалото. Виктор беше приключил.