Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Уроците на Лох Торидън винаги са налице, мислеше Виктор, докато гледаше, подпрял ръце върху мраморния плот на рецепцията, как нощният служител изпълнява молбата му. Беше поискал да наеме кола с достатъчно силен глас, за да привлече вниманието на околните. По това време никак не беше лесно да се намери кола. Не беше лесно и през деня, да не говорим за среднощ. Но ако парите бяха достатъчно, всичко можеше да се уреди. Разговорът със служителя беше доста шумен, за да привлече вниманието, а освен това беше облечен с тъмносиви панталони, ботуши и тъмно ловджийско яке. Ловният сезон още беше далеч.

Във фоайето имаше малко хора. Няколко бизнесмени, тръгнали с нестабилна походка към стаите си, след дълги напоителни разговори, една спореща двойка, някакъв нервен, очевидно богат младеж, който искаше да получи стая заедно с проститутка, която дискретно го чакаше встрани. И един мургав мъж, с обрулено от вятъра лице, който четеше вестник в другия край на фоайето, без да обръща внимание на никого. „Корсиканец“ — помисли си Виктор.

Този човек сигурно щеше да предаде чутото на други корсиканци. И на англичанина на име Стоун. След това оставаше да се увери, че някъде навън има един зелен фиат, прикрит в сенките и готов незабелязано да тръгне след наетата кола. Ако фиатът липсваше, Виктор можеше да намери претекст да се забави, докато го изчака.

Не се наложи обаче. Фиатът се виждаше малко след пряката. Капитан Джефри Стоун беше сигурен какво трябва да прави. Беше спрял преди колата на Виктор, на запад, по пътя към Варезе. И към Кампо ди Фиори.

Барзини седна на седалката до Виктор. Брендито беше казало думата си. Главата на стареца непрекъснато клюмаше към гърдите му.

— Поспи — каза му Виктор. — Имаме доста път и искам там да си отпочинал.

Преминаха през отворената порта и тръгнаха по алеята към Кампо ди Фиори. Въпреки че се беше подготвил за това, видът на къщата изпълни гърдите му с болка, слепоочията му запулсираха. Наближаваше мястото на екзекуцията. Образите и звуците от онази нощ се върнаха, но той не можеше да си позволи да им се поддаде. Уроците на Лох Торидън: Раздвоеното внимание е опасно.

Стегна мускулите на корема си и спря колата.

Барзини беше буден и го гледаше. Иззад дебелата дъбова врата на мраморните стъпала се показа нощният пазач и освети колата с фенерчето си. Барзини слезе и заговори:

— Водя сина на Фонтини-Кристи. Той е господар на тази къща.

Пазачът освети Виктор, който беше излязъл от колата и стоеше до предния капак. Тонът му беше изпълнен с уважение. И страх.

— За мен е чест, падроне.

— Можеш да си вървиш у дома в Лавено — каза му Виктор. — Моля те да минеш по северния път. Сигурно и без това минаваш оттам, защото е най-кратък.

— Така е, сеньор. Благодаря, сеньор.

— При конюшните може би ме чакат двама приятели. Не се страхувай от тях. Помолих ги да минат по северния път. Ако ги видиш, моля те, кажи им, че ще отида при тях скоро.

— Разбира се, падроне.

Нощният пазач кимна и слезе бързо надолу по мраморните стъпала. Качи се на велосипеда си, подпрян отстрани, и го подкара в тъмнината.

— Бързо! — каза Виктор на Барзини. — Кажи ми, телефоните още ли са както бяха? Стои ли линията до конюшнята?

— Да. В кабинета и във вестибюла.

— Добре. Влез вътре и запали всички лампи във вестибюла и в трапезарията. След това се качи в кабинета на баща ми и застани до прозореца, но без да палиш лампата. Когато стигна до приятелите ти в конюшнята, ще ти се обадя, за да ти кажа какво да правиш. Корсиканците ще се появят скоро. Пеша, предполагам. Следи за светлини от джобни фенерчета и ми кажи какво си видял.

— Добре. Падроне?

— Да?

— Нямам оръжие. Оръжията са забранени.

— Вземи това. — Виктор бръкна под якето си и извади пистолет „Смит & Уесън“. — Не мисля, че ще ти трябва. Не стреляй, ако не е застрашен животът ти.

След тридесет секунди лампите в големия вестибюл светнаха. Виктор тръгна покрай къщата и спря зад ъгъла. Полилеите в трапезарията също светнаха. Цялата северна фасада на къщата светна, а южната остана тъмна.

По пътя още нямаше признаци на живот — нито светлини от фенерчета, нито проблясъци От кибритени клечки. Така и очакваше. Стоун беше професионалист и би проявил абсолютна предпазливост.

Така да бъде. Той също щеше да бъде предпазлив.

Затича се по пътя към конюшнята. Беше приведен и се ослушваше. Стоун би могъл да влезе и по този път, макар че не му се струваше много вероятно. Щеше да бърза да влезе веднага след него и да заварди изходите.