Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— На около шестдесет и с бял кичур в косата? — попита Виктор.

— Точно така. Откъде знаеш?

— Очаквах да се появи. Колко време продължи претърсването?

— Близо две години. Просто не е за вярване. И след това изведнъж престанаха.

Била прекратена всякаква дейност освен това, което правели немците. Вермахтът превърнал имението в нещо като изискано убежище за висшите офицери.

— Направи ли каквото ти каза англичанинът от Рим? — Виктор наля още бренди на Барзини. Ръцете му вече не трепереха толкова.

— Да, падроне. През последните два дни ходих до пазарите на Лавено, на Варезе и Ленано. Казах едно и също на няколко бъбривци: „Довечера ще видя падроне. Връща се. Ще се срещнем в Милано, но никой не трябва да знае.“ Сто на сто ще се разприказват. Та това е синът на Фонтини-Кристи! — Барзини се усмихна.

— А някой попита ли те защо искам да дойдеш в Милано?

— Повечето ме питаха. Казах им, че за мен това е чест, че трябва да проведем личен разговор. И наистина е чест.

— Би трябвало да свърши работа. — Виктор вдигна телефона и даде един номер на телефонистката.

Докато чакаше да го свържат, той каза на Барзини:

— Когато това свърши, искам да дойдеш с мен. Първо в Англия, после в Америка. Женен съм, стари приятелю. Жена ми ще ти хареса. Имам и деца. Две момчета, близнаци.

Очите на Барзини светнаха:

— Синове? Слава на Бога…

Никой не вдигна слушалката. Виктор се разтревожи; Човекът от MI6 беше длъжен да стои на мястото си! Намираше се между Кампо ди Фиори и Варезе. Той трябваше да осъществява контактите с останалите в Стреса, Лугано, Моркоте. Всички връзки минаваха през него. Къде ли се беше дянал?

Виктор затвори телефона и извади портфейла си. В едно от отделенията имаше още един телефонен номер — в Рим.

Даде го на телефонистката.

— Как така никой не отговаря?! — попита гласът на английски, след като се свързаха.

— Как по-ясно да се изразя? — отговори Виктор. — Никой не отговаря. Кога говорихте с него за последен път?

— Преди около четири часа. Всичко беше наред. Имаше радиовръзка с всички коли. Предполагам, че си получил съобщението, Фонтайн.

— Какво съобщение?

Настъпи моментна тишина.

— Това никак не ми харесва, Фонтайн.

— Какво съобщение?

— Каза, че може би го следят, но да не се притесняваме. Каза още, че когато пристигнеш, ще се свърже с теб в хотела. Видял е колата. Била е на пътя пред разклона за Кампо ди Фиори. Не ти ли се обади?

Виктор потисна желанието си да изкрещи.

— Не ми се е обаждал. Не е оставял никакво съобщение. Каква е била колата?

— Зелен фиат. С номер от Савона, в залива на Генуа. Описанието на единия от хората съвпада с това на един корсиканец от полицейските досиета. Контрабандист, който е работил за нас. Другите също са били корсиканци. И него…

— Предполагам, че имаш предвид…

— Да. Четвъртият е бил Стоун.

Стоун беше захапал стръвта. Ябълката беше прибягнал до помощта на корсиканците от Челе Лигуре. И като истински професионалист, беше премахнал връзката във Варезе.

Елиминирай куриерите. Парализирай комуникациите. Лох Торидън.

— Благодаря — каза Виктор на човека в Рим.

— Фонтайн — долетя притесненият глас от другия край на линията, — не прави абсолютно нищо! Стой там и не мърдай никъде!

Без да отговори, Виктор затвори телефона и се върна при Барзини.

— Ще ми трябват хора. Хора, на които да мога да се доверя и които да са готови да поемат риск.

Барзини извърна лице. Старецът беше смутен.

— Нещата не са такива, каквито бяха едно време, падроне.

— Нелегалните?

— Повечето са комунисти и сега се занимават само със себе си. С памфлетите и събранията си. Те… — Барзини замълча. — Сетих се. Има двама души, които не забравят. Криеха се в планините, а аз им носех храна и новини за семействата им. Мога да им се доверя.

— Ще трябва да се свържем с тях — каза Виктор и тръгна към спалнята. — Ще се преоблека. Можеш ли да им се обадиш?

— Имат телефон — каза Барзини и стана от канапето.

— Обади им се. Кажи им да ме чакат в Кампо ди Фиори. Има ли охрана?

— Само нощен пазач. От Лавено е. Аз съм другият.

— Дали знаят къде е пътят през конюшнята? — Ще го намерят.

— Добре. Кажи им да тръгнат веднага и да ме чакат на пътеката зад конюшнята. Още я има, нали?

— Да. Какво ще правим, падроне?

Виктор отговори с думите, които беше казал на Тийг преди пет дни:

— Ще направя това, което всички очакват да направя. Той се обърна и влезе в спалнята.