Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Мушна пистолета в колана на панталона си под дебелия пуловер и излезе от храстите. Хукна нагоре към каменната арка. Очите го смъдяха, но сега не усещаше болката в краката си. Дишаше равномерно.

Сега бяха един срещу един. Така и трябваше да бъде.

Ударите над главата му ставаха все по-силни. Идваха точно отгоре, откъм отвесната скала, срещу която беше платото. В краката му имаше прясна пръст, смесена със сняг, следи от стъпки и счупени клони. Отгоре висеше въже, вероятно с кука, която беше съборила камъни при закачането.

В сивите храсти беше захвърлена една гнила стълба. Пол Лейнкраус я помнеше. Беше малко по-висока от скалата, под която сега стоеше Адриан.

Гробът се намира на една равна скала, която лесно може да се кърти с търнокоп. Ковчегът беше положен в нея и залят с тънък слой цимент. Думите на Пол Лейнкраус.

Брат му сигурно вече беше успял да пробие циментовото покритие. Ударите престанаха. Някакъв метален инструмент издрънча, захвърлен върху камъка. Отгоре полетяха парченца камък, изритани от нетърпеливи крака. Адриан се прилепи плътно до скалата. Ако брат му го видеше, щеше да стреля.

Парченцата престанаха да падат. Адриан потрепери. Знаеше, че трябва да действа. Студът проникваше през пуловера, дъхът му образуваше облаци пара пред лицето му. Краткият снеговалеж престана и през една пролука в облаците се показа слънчев лъч, но не стана по-топло.

Той тръгна прилепен до каменната стена нататък, докато стигна до едно спускащо се отгоре скално ребро, и излезе напред в храстите. Това беше краят на пътеката. Изведнъж земята под краката му изчезна. Той отскочи назад и застана като вкаменен до скалата. Долетя звук на падащи камъни. Чу и стъпките горе — тежки, резки — и задържа дъха си, за да не го издаде парата. След това всичко утихна — остана само свистенето на вятъра. Майорът закрачи отново — този път по-бавно и по-спокойно.

Адриан продължи още малко нататък по перваза над ръба на пропастта. Беше доста по-дълбока, отколкото си спомняше Пол Лейнкраус. На дъното й имаше остри назъбени скали. Явно на евреина не му се бяха карали както трябва за това, че е минал оттук. Вероятно не са искали да намрази планината.

Адриан заобиколи реброто и продължи нататък предпазливо, вкопчен в камъка. От другата страна первазът свършваше и имаше скала, която стръмно се издигаше нагоре. Не беше сигурен, че ще успее. Едно малко момче би могло да го направи лесно — первазът би издържал теглото му и беше достатъчно широк, за да може да мине, — но възрастен човек беше нещо друго. В началото не беше издържал теглото на Адриан. Може би нямаше да го издържи и по-нататък.

От края на перваза до скалата, за която би могъл да се улови, имаше около метър и половина. Той беше доста по-висок и ако протегнеше ръце, би могъл да се улови. Ако успееше да скъси разстоянието, шансовете му щяха да се увеличат многократно.

Мускулите на краката му бяха стегнати до скъсване.

Чувстваше как и двете му стъпала се схващат, напрежението в глезените беше чудовищно. Прогони всякакви мисли за болката и опасността и се съсредоточи върху сантиметрите, които трябваше да измине.

Около тридесетина сантиметра по-нататък усети, че опората изчезва под краката му — бавно, хипнотизиращо. След това чу, наистина чу, хрущенето на камъка и замръзналата земя. В последния миг протегна ръце нагоре и увисна. Вятърът го шибаше по лицето.

Дясната му ръка се беше уловила за някаква издатина. Рамото му се удари в твърдата скала. Залюля се като марионетка с увиснали крака. Трябваше да се изтегли нагоре. Веднага! Нямаше време за губене. Нямаше време да се отдава на собственото си изумление, че е жив.

Действай!

Намери здрава опора и за другата си ръка, и за единия крак. Беше достатъчно. Запълзя нагоре по скалата като уплашено насекомо, с прилепнало към камъка тяло, и се прикри в една ниша.

Отгоре не можеше да го видят, но можеха да го чуят. Срутеният перваз беше привлякъл вниманието на Андрю и той се приближи до ръба. Слънцето беше отзад, вдясно от него. Сянката му падаше над пропастта. Адриан отново стаи дъх. Ясно виждаше какво прави брат му в ослепителното алпийско слънце. В ръката си държеше сгъваема планинска лопата.

Дясната ръка на майора беше сгъната в лакътя. Не трябваше голямо въображение, за да си представи какво има в нея. Пистолет. Адриан пипна пояса си. Оръжието все още беше там и той беше благодарен за това.

Сянката отгоре се раздвижи — три стъпки вляво, четири — вдясно. След това се наведе, вдигна нещо от земята и го запрати в пропастта. Голямото парче бетон се удари на метър от лицето на Адриан и се разби някъде долу. Докато парчето падаше, майорът остана неподвижен, сякаш броеше след колко секунди ще се разбие. След това се отдалечи. Сянката му се скри и остана само блясъкът на слънцето.