Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Синът на Лефрак се строполи на земята, задъхан от ридания и безсилен гняв.

— Ти си по-добър, отколкото си мислех — каза майорът и се обърна към момичето. — Помогни му. Няма му нищо. След малко тръгваме надолу.

Дай им надежда, мислеше той. Колкото са по-млади и неопитни, толкова повече надежда им трябва. Това би ги успокоило, би намалило страха им, който понякога пречи. Той, както и смъртта, е инструмент, който трябва да се използва разумно.

Тръгнаха по пътеката нагоре. Сега беше напълно сигурен. Пътеката беше широка и твърда. Превозно средство можеше да мине по нея спокойно. И нещо повече — склонът водеше към маршрута, описан в дневника на Голдони. Земята беше покрита с тънък слой сняг и скреж. Нещо му подсказваше, че наближават целта.

Стигнаха до пътеката, описана в дневника. Вдясно тя се спускаше към една гъста гора, покрита с бяло. Изглеждаше непроходима.

Възможно скривалище. Обикновеният турист не би се изкушил да ходи там — не представляваше никакъв интерес. Но пък, от друга страна, това беше гора, не скален масив. Контейнерът би трябвало да е защитен от скала.

Вляво пътеката продължаваше нагоре и се извиваше по склона на малко възвишение. Беше широка, изцяло изрязана в скалите. Вдясно имаше стръмен скален масив и въпреки това тук можеше да се мине с транспортно средство.

— Хайде! — извика той и посочи вляво. Децата на Лефрак се спогледаха. Вдясно беше пътят за Шамполук, към дома. Момичето се вкопчи в брат си. Андрю пристъпи напред, раздели ги и избута момичето напред.

— Сеньор! — извика момчето и застана между тях с умолително вдигнати ръце. — Не правете това!

Говореше със запъване, с гняв и безсилие.

— Да вървим — каза майорът. Нямаше никакво време за губене.

— Чухте ли ме?

— Чух те. А сега тръгвай.

В западния край на малкото възвишение пътеката внезапно се стесняваше и минаваше през една естествена скална арка. След нея се издигаше каменна стена, вероятно привлекателен обект за алпинистите. Не беше особено трудно да се изкачиш по нея, но пък височината й вдъхваше респект. Мястото би харесало много на един седемнадесетгодишен младеж, придружен от баща си и планински водач.

Но пътеката отдолу беше тясна и гладка. Едно товарно животно би могло да се подхлъзне и опасността не беше малка.

За превозно средство и дума не можеше да става.

Андрю се обърна и огледа пътя, по който бяха дошли. На около тридесет метра назад земята беше равна и обрасла с ниски храсти. Зад тях също имаше скала. Тя беше ниска, не повече от пет метра и почти изцяло скрита от обраслите по нея храсталаци и ниски, усукани дървета. Но все пак земята отдолу беше равна. Естествени препятствия имаше навсякъде другаде, но не и там.

— Отидете ето там — нареди той на двамата си заложници, за да ги държи под око и за да прецени височината на скалата по-добре. — Влезте колкото се може по-навътре в храстите. Искам да застанете до самата скала, ако е възможно.

Направи няколко крачки назад и погледна горния й край. Стори му се, че е равен, поне така изглеждаше. И имаше нещо друго, нещо, което не би могло да се забележи освен от мястото, където беше той.

Ръбът, макар и неравен, представляваше полукръг, нещо като платформа.

Прецени, че момчето е високо около един и осемдесет.

— Вдигни ръце — нареди му той.

Дланите му стигаха почти до средата на скалата.

Контейнерът би могъл да е пренесен с някакво транспортно средство. Може би трактор. Дотук би могъл да стигне съвсем спокойно. А и той би могъл да има лебедка или друго повдигащо устройство…

— Сеньор, сеньор! — извика момичето. В гласа му имаше странна възбуда, нещо средно между възбуда и отчаяние. — Ако търсите това, ето го. Пуснете ни да си вървим.

Андрю се спусна нататък и навлезе в храстите.

— Ето там! — извика момичето отново.

На земята, скрита в листата и снега, се търкаляше стара стълба. Дървото беше изгнило, а на няколко места стъпалата бяха излезли от гнездата си. Но иначе беше цяла. Не можеше да се използва и никой не я беше използвал от много време. Беше лежала в храсталака с години, може би с десетилетия.

Андрю се наведе и я докосна, след това я вдигна. Стълбата почти се разпадна в ръцете му. Беше на място, където нямаше защо да бъде… На няколко метра над него…

Над него! Вдигна рязко глава и зърна за миг летящия предмет. Последва ударът — пред очите му избухна бяла светлина, последва вцепенение и нетърпима болка. Падна напред, мъчейки се да преодолее последствията и да отвори очи отново.