Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Чу виковете:

— Fuggi! Presto! In la traccia! — момчето.

— Non senza voi! Tu fuggi anche! — момичето.

Синът на Лефрак беше намерил голям камък и в омразата му страхът се беше стопил. Беше го стоварил върху главата на майора.

Светлината постепенно се върна. Андрю се изправи и отново видя ръката с камъка да се спуска към главата му.

— Копеленце мръсно!

Синът на Лефрак хвърли камъка към тялото на войника — да го удари където и да е — и хукна след сестра си.

Андрю усети гнева си. Беше изпитвал такъв гняв единствено когато беше безсилен да преодолее чуждото надмощие.

Изпълзя от храсталаците и излезе на пътеката. Братът и сестрата тичаха надолу с всички сили.

Той бръкна по якето си и извади магнума, който беше купил от магазина на Лейнкраус в Шамполук. Двамата бяха на около четиридесет метра от него. Държаха се за ръце, съвсем близо един до друг.

Андрю натисна спусъка осем пъти — бързо един след друг. Двете тела паднаха и се загърчиха върху скалите. Чуваше писъците им. След малко те се превърнаха в стонове и гърчовете замряха. Щяха да умрат, но не веднага. Нямаше да могат да станат от местата си.

Майорът се върна в храсталаците и свали раницата от гърба си. Извади от нея пакета за оказване на първа помощ. Трябваше да спре кръвта и да действа. Повече не можеше да се бави.

Сега нямаше заложници. Наистина в селото никой не знаеше това, но те щяха да му помогнат да се измъкне оттук. Долу щяха да го очакват… да вземат контейнера и да го застрелят.

Имаше и още една възможност. Селото, за което му каза синът на Лефрак.

Изоставеният път водещ надолу от железопътната линия. Към селото, от което можеше да се стигне направо в Цюрих.

Но нямаше да тръгне натам, преди съдържанието на контейнера да стане негово притежание. И нещо му говореше, че ще го открие много скоро.

На няколко метра над главата си.

Свали въжето от гърба на раницата си и откачи куката. Карабинерът щракна на мястото си. Изправи се. Слепоочията му пулсираха и раните го боляха, но поне не течеше повече кръв. Отново можеше да вижда ясно.

Отстъпи назад и хвърли куката към ръба. Тя се закачи за нещо. Дръпна въжето.

Скалата се откърти. Надолу полетяха парчета, след малко и самата кука. Той отскочи встрани.

Изруга и я хвърли отново, този път по-нагоре и по-навътре над равната скала. Дръпна рязко. Куката се закачи. Дръпна по-силно. Издържа.

Сега вече можеше да се изкачи. Сложи раницата си и улови въжето. Дръпна го още веднъж. Всичко беше наред. Започна да се катери със силни тласъци. След малко стигна до ръба и прехвърли единия си крак, после изпълзя целият. Изправи се и погледна за какво се е закачила куката.

Но това, което видя, го накара да замръзне на място. На няколко метра от него, в средата на каменната платформа, в камъка беше забита ръждясала метална звезда, звездата на Давид.

Куката се беше закачила за нея.

Това беше гроб.

Чу ехото — няколко бързо следващи един след друг гърмежа. Но това не бяха гръмотевици. Бяха изстрели. Въпреки студа, въпреки мрака в гората пред очите му се замяркаха нежелани видения. Брат му беше убил отново. Майорът не преставаше да сее смърт. Писъците след това бяха слаби, заглушени от разстоянието, но не би могъл да не ги разпознае.

Защо? Дявол да го вземе, защо?

Не можеше да мисли. Не можеше да мисли за такива неща. Не сега. Трябваше да мисли само за едно. За движението си напред. Беше направил няколко опита да излезе от сумрачния лабиринт, на няколко пъти му се беше сторило, че вижда светлината в края на гората, но нямаше нищо такова.

Имаше чувството, че ще се побърка. Беше попаднал в някаква плетеница от клони и стъбла. Колко пъти беше обиколил в кръг? Вече нямаше представа. Струваше му се, че стои на едно място. Нима не мина покрай това дърво само преди минута? Само преди пет минути се беше мъчил да се провре през онези храсти! Фенерчето не можеше да му помогне. Струваше му се, че лъчът му осветява едни и същи места. Беше се заблудил в някакъв горист алпийски склон. Снеговете се топяха и всичко беше мокро.

Изстрелите долетяха оттам! От тази посока! Нямаше какво да губи освен силите си и остатъка от разсъдъка си. Ускори крачка. Ехото от изстрелите не преставаше да кънти в ушите му.

Впусна се с всички сили напред — през клони и храсти, през камънак. Стори му се, че се движи накъдето трябва. Продължи да си проправя път с ръце и след малко видя светлината. Отпусна се изтощен на колене, на не повече от тридесет метра преди края на гората. През дърветата се виждаха сиви скали, покрити със сняг, и изчезваха нагоре във висините. Беше достигнал до третото плато. Както и брат му. Майорът беше успял да направи това, което старият Голдони не би могъл да допусне — беше успял да стигне докъдето трябва единствено с помощта на стария дневник. Би могъл да се гордее с брат си, но това време беше безвъзвратно отминало. Сега единственото, което оставаше, беше да го спре.