Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Адриан се опита да не мисли дали ще успее да го направи, когато настъпи моментът. ‘Защото такова терзание не беше изпитвал никога през живота си. Вече започваше да го приема — спокойно, хладнокръвно, без съжаление. Защото това беше единственото логично нещо, което можеше да направи в отговор на ужаса и хаоса.

Трябваше да убие брат си. Или брат му щеше да убие него.

Изправи се, излезе от гората и откри пътеката в скалите, начертана на картата на Лейнкраус. Тя се виеше нагоре към платото до върха му. Или почти до върха, защото някъде там би трябвали да има една скала, много висока, според спомените на Пол Лейнкраус. Той ходил до нея само два пъти — през първата и втората година на войната, когато бил много млад. И тази скала можело и да не е толкова висока, защото я сравнявал със собствения си ръст. Но ясно си спомнял, че са използвали стълба.

Лейнкраус беше признал, че не беше присъствал на цялата церемония — тъжният погребален обред и жизнеността на младото момче били несъвместими. Към височината имало и друга пътека и младежът я проучил. Била на самия край на другата, която е отдолу, и трябвало да се мине под естествена скална арка и да се отиде нататък. Била опасна — за да минеш по нея, трябвало да имаш сигурни крака и желание да рискуваш. Баща му и по-големият му брат му се карали жестоко за това, че е минал по нея. Пропастта била достатъчно дълбока ако не да умреш, то поне да си счупиш крака.

Ако сега счупя ръка или крак, мислеше Адриан, това ще е фатално. Неподвижният човек можеше съвсем лесно да се превърне в мишена.

Той тръгна нагоре по пътеката между скалите, като се стремеше да се прикрива зад тях, доколкото може. Платото се издигаше поне на сто метра над главата му. Започна да пада лек сняг и да покрива околността с лека пелена. Краката му непрекъснато се хлъзгаха. Трябваше да се вкопчва в каквото намери — издадени камъни, клони. Някъде по средата на изкачването спря и се облегна на камъка, за да си почине. Над себе си чу звук — удари на метал в метал или камък в камък. Отдели се от скалата и хукна нагоре с всички сили. На няколко пъти се препъна и падна, но не се изправи веднага, за да може да си поеме дъх и да позволи на краката си да починат.

Извади картата на Лейнкраус и я разгърна. Беше минал осем завоя, каменната арка не можеше да е на повече от стотина метра напред. Тръгна отново. Лицето му беше замръзнало от снега, в който беше паднал. Пред него пътеката вървеше направо, а от двете й страни имаше сиви, усукани храсталаци. Според картата след правия участък трябваше да има още два завоя и след това — арката. Мушна я в джоба си и напипа хладната дръжка на пистолета. Напрегна сили и продължи нататък.

Видя най-напред момичето. Лежеше в храстите край пътеката с широко отворен очи. Краката бяха неестествено изкривени. Над двете колена имаше дупки от куршуми и платът около тях беше окървавен. Над дясната гърда, малко под ключицата, имаше още една рана.

Беше жива, но в толкова тежко състояние, че дори не примигваше от падащите снежинки. Устните й трепереха.

Адриан се надвеси над нея. При вида на лицето му очите й се разшириха още повече и писъкът заседна на гърлото й. Адриан сложи внимателно ръкавицата си върху устата й и повдигна главата.

— Той е друг — прошепна.

Храстите над него помръднаха. Адриан пусна момичето колкото се може по-внимателно и скочи на крака. Върху снега край храстите се очерта ръка или това, което беше останало от нея. Беше окървавена, с изпочупени пръсти и без ръкавица. Адриан тръгна нататък. Момчето лежеше по корем в храсталака. На гърдите му имаше четири рани от куршуми.

Адриан го обърна внимателно и надигна главата му. Момчето също се уплаши и се наложи да му запуши устата. След миг разбра, че той не е убиецът. Беше чудно, че изобщо може да говори. От гърлото му се чуваше гъргорене, което почти заглушаваше гласа му, но Адриан го чу.

— Mia sorella.

— Не разбирам.

— Сестра ми?

— Ранена е. Като теб. Ще направя всичко, което мога.

— Раницата. Той има раница… лекарства…

— Не говори. Пести силите си. Раница?

— Si.

Алпийската раница не е обикновена раница, това беше казал баща му.

Момчето не млъкваше. Знаеше, че умира:

— Може да се излезе откъм железопътната линия. Има село… Не е далеч. На север. Близо е… Искахме да избягаме…

— Тихо! Не говори повече. Ще те сложа до сестра ти. Двамата ще се топлите колкото можете.

Той завлече момчето до сестра му. Бяха още деца, брат му убиваше деца. Свали якето си и скъса подплатата, за да превърже раните на момичето. За момчето нямаше какво да направи и отбягваше погледа му. Зави ги и ги приближи един до друг.