Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Стреля. Ръката му отскочи заедно с пистолета. Опита се да стъпи здраво на земята, но един крак го ритна по гърдите. Улови го с ръка и падна назад — гърбът му беше над пропастта. Извъртя се наляво, без да пуска крака и опря пистолета в плътта.

Натисна спусъка. Разлетяха се кости и кървава плът. Кракът на майора се превърна в кървава пихтия. Адриан се помъчи да изпълзи встрани, но усети, че няма повече сили. Не му достигаше въздух. Изправи се на лакът и погледна Андрю. Майорът се гърчеше и устата му се пълнеше с кървави храчки. Опита се да се надигне, вперил поглед в това, което беше останало от крака му. Погледна Адриан и изкрещя:

— Помогни ми! Не можеш да ме оставиш да умра! Нямаш право! Дай ми раницата! — Той се закашля и стисна ранения си крак с ръка, а с другата посочи към раницата. Кръвта се просмукваше в дрехите му. Умираше.

— Нямам право да те оставя жив — отговори Адриан, останал без дъх. — Даваш ли си сметка какво направи? За хората, които уби!?

— Смъртта е инструмент! — изкрещя майорът. — Нищо повече!

— И кой решава дали да го използва? Ти, нали?

— Да! И хората като мен! Ние знаем какви сме, знаем какво можем да направим! Ти си… За Бога! Помогни ми!

— Вие определяте правилата на играта. Останалите ги спазват.

— Да! Защото така искаме. Повечето хора не желаят това. Предпочитат да следват чужди правила! Не можеш да го отречеш!

— Мога — отговори Адриан тихо.

— Лъжеш се! Или си глупав! О, за Бога… — Майорът се задави в кашлица. Той се хвана за стомаха и се втренчи в крака си отново.

След това отмести поглед към купчината пръст и каза:

— Там, ето там! — Андрю запълзя към гроба. Адриан се изправи бавно и впи поглед като хипнотизиран в ужасната гледка. Това, което беше останало от съчувствието му, го караше да вдигне пистолета в ръката си и да стреля, да довърши отиващия си живот. Виждаше контейнера от Солун. Няколко гнили дъски бяха махнати и се виждаше желязото. Отгоре имаше навито въже и няколко дупки от куршуми. Видя и няколко парчета картон с едва видими изображения, сториха му се подобни на тръни около разпятия.

Бяха го открили.

— Не разбираш ли? — Гласът на майора едва се чуваше. — Тук е! Отговорът! Отговорът!

— Какъв отговор?

— Всичко… — За миг очите на брат му се втренчиха безжизнено, после зениците се скриха. Заговори като раздразнено дете, ръката му сочеше към гроба. — То е мое! Не можеш да ми попречиш! Можеш само да ми помогнеш. Ще те оставя да ми помогнеш. Помниш ли как ти позволявах да ми помагаш? Как винаги съм ти позволявал да ми помагаш? — Последният въпрос беше писък.

— Решението е било твое, Анди. Да ме оставиш да ти помагам.

— Разбира се, че е било мое! Мое и на баща ми.

Адриан изведнъж си спомни думите на майка си… Той винаги е забелязвал само резултатите от властта над другите. Никога не си е давал сметка за усложненията, не е изпитвал състрадание… Адвокатът трябваше да знае…

— Какво ще правим с контейнера? Какво ще правим сега, след като го открихме?

— Ще го използваме! — Андрю отново крещеше. — Ще го използваме! Ще го използваме! Ще поставим нещата по местата им! Ще им кажем, че сме в състояние да унищожим всичко!

— Ами ако не е възможно? Ами ако няма значение? Може би в този контейнер няма нищо съществено?

— И така да е! Ще им кажем, че има! Ти не знаеш как да го направиш! Можем да кажем всичко, което си пожелаем! Те ще пълзят в краката ни и ще скимтят като…

— Това ли искаш? Да пълзят и скимтят?

— Точно така! Те са слаби!

— А ти не си.

— Не съм и съм го доказал! Многократно! Мислиш, че виждаш неща, които аз не мога да видя. Не е вярно! Знам много добре какво мислиш, но не давам пет пари! То е без значение… Мислиш, че е ужасно важно… Дявол да го вземе…

— Какво, Анди? Какво смятам за ужасно важно?

— Хората! Това, което мислят! То е без значение! Не влиза в сметката! Питай баща ни!

— Грешиш, Анди — прекъсна го Адриан тихо. — Той почина. Преди два дни.

Очите на майора отново се втренчиха в него. В тях се появи задоволство.

— Значи сега всичко е мое! Ще го направя… — кашлицата отново го задави и очите му помътняха. — Накарай ги да разберат! Те не са важни, никога не са били…

— Само ти.

— Да! Аз не се колебая! Ти се колебаеш. Не можеш да се решиш!

— Ти си решителният, Анди!

— Да, решителен съм! Това е важното!

— И хората нямат значение, следователно не можеш да им имаш доверие.

— Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш? — Гърбът на майора се изви от болка и той се закашля, плюейки кръв и слуз.