Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

— Стъпка номер едно — каза Адриан. — Да се покрие всичко.

— Може би.

— И ще се съгласите на това?

— Става дума за вашето семейство — отговори полковникът. — За брат ви.

— И за вашия. Аз бих го преживял. Вие можете ли? Може ли официален Вашингтон?

Полковникът замълча за миг и каза:

— Получих това, което исках. За Вашингтон не знам. Мисля, че не сега.

— Това време никога няма да дойде!

— Не ми дръжте проповед. Никой не ви спира да организирате пресконференция.

— А ако я организирам, ще мога ли да поискам официални документи? Или ще се появи досие, описващо…

— Описващо с психиатрични подробности — прекъсна го полковникът — един объркан млад човек, който е обикалял страната и е живял в комуни на хипита, който е помогнал на трима дезертьори от армията… Не си правете шеги, Фонтайн. Всичко е тук, на бюрото ми.

— Така си и мислех. Научил съм някои неща. Изпилвате всичко докрай, нали? Кой от братята е безумният?

— Има и още. Използвано семейно положение за освобождаване от военна служба, някогашно членство в радикални организации… В наши дни те използват динамит… Странното ви поведение напоследък във Вашингтон, включително и връзка с чернокож адвокат, загинал при странни обстоятелства и подозиран в престъпна дейност… И още много. Дотук беше само за вас…

— Моля?

— Издирваме стари, документирани истини. Баща, който е въртял бизнес по целия свят, включително и с правителства, които се считат враждебни на страната, човек, който е работил в тясна връзка с комунистите и чиято първа жена е била убита при странни обстоятелства в Монте Карло. Смущаващо… Могат да се задават въпроси… Ще преживеете ли това?

— Гади ми се от вас!

— И на мен ми се гади от това.

— Тогава защо?

— Защото тези неща не зависят от личните ни предпочитания! — Полковникът повиши ядосано глас, но се овладя. — Много от мръсниците над мен не ми харесват… Мисля, че може би не е време да говорим за тези неща.

— И да оставим всичко да отмине. Нямам чувството, че разговарям с човека, когото намерих в стаята си.

— Може и да не съм онзи човек. Само се надявам, в името на праведното ви възмущение, никога да не изпадате в положение като моето.

Адриан погледна свещеника Ланд. Той гледаше към бялата стена, в нищото. И все пак всичко беше в очите му. Винаги е в очите. Някакво отчаяние, което го поглъщаше. Монсеньорът беше силен човек, но сега се страхуваше.

— Надявам се никога да не изпадам — каза Андрю на полковника.

— Фонтайн?

— Да.

— Хайде някой път да изпием по нещо.

— Разбира се.

Адриан затвори.

Нима всичко сега беше изцяло в негови ръце? Всичко? И времето, подходящо, за да се каже истината, щеше ли някога изобщо да настъпи?

Скоро щеше да има отговор. Беше изнесъл документите от Италия с помощта на полковника — той му го дължеше. Не го попита нищо — тялото, увиснало над пропастта в Алпите, беше достатъчно възнаграждение за него. Брат за брат. Дългът платен.

Барбара Пиърсън знаеше какво да направи с документите. Предостави ги на свой приятел, който работеше в музея — човек, отдал живота си на миналото и занимавал се с древността достатъчно много, за да има право да дава преценки. Самата Барбара също беше дошла — сега беше в лабораторията с учения. От пет и половина. Седем часа. С документите от Солун.

Но сега имаше значение само един от тях — пергаментът с изповедта от затвора. Отпреди 2000 години. Той беше всичко. Всичко! Ученият беше разбрал това.

Адриан се отдели от прозореца и отиде до свещеника. Преди няколко седмици в смъртното си легло баща му беше приготвил списък на хората, на които трябваше да се предадат документите от Солун. Името Ланд също беше в този списък. Когато Адриан му се обади, той му каза неща, които никога не беше казвал на Виктор.

— Разкажете ми за Анаксас — каза Адриан и седна срещу свещеника.

Ланд извърна лице от стената стреснат. Не заради името, помисли си Адриан, а защото смутих мислите му. Погледът му за миг стана разсеян. Погледна, сякаш изведнъж си спомни къде се намира.

— Теодор Дакакос? Какво мога да ви кажа? Срещнахме се в Истанбул. Бях по следите на нещо, което знаех, че е фалшификат. Така нареченото унищожаване на опроверженията. Той научи, че съм там, и долетя от Атина, за да се срещне със свещеника от архивите на Ватикана, който се бърка. Разговаряхме. И двамата бяхме любопитни. Аз се чудех защо един толкова добър търговец се интересува от теологически документи, а той — защо един учен от Ватикана преследва, защо му е позволено да преследва, една цел, която едва ли е в интерес на папството. Той беше много начетен. Разговаряхме с недомлъвки почти цяла нощ, докато и двамата не се изтощихме. Мисля, че стана заради това изтощение. Или заради факта, че си допаднахме.