Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

— Бъркате се в личния ми живот. Повтаряте информация която е може би лична, всъщност трудно може да се… класифицира. Лесно може да я съберете. Освен това сте извънредно неприятен. Не мисля, че ми се иска да обядвам с Вас.

— Само още няколко минути. След това изборът е Ваш.

— Аз избирам в този момент.

— Разбира се. Само още нещо… Доктор МакОлиф се впуска да прави нова кариера с невероятна прецизност. Той постъпва в няколко стабилни фирми за геоложки проучвания, където върши забележителна работа; след това напуска фирмите заради предстоящи договори. За промишлените обединения няма национални граници: „Фиат“ строи офиси в Москва; Москва — в Кайро; „Дженерал Мотърс“ — в Берлин; „Бритиш Петролиум“ — в Буенос Айрес; „Фолксваген“ — в Ню Джързи, САЩ; „Рено“ — в Мадрид — бих могъл да продължа така часове наред. И всичко започваме една-единствена папка, съдържаща подробни данни със сложни технически параметри, където е описано какво е възможно и какво не е, що се отнася до бизнес. Толкова просто занимание, което сякаш се разбира от само себе си. Но без тази папка нищо друго не е възможно.

— Вашите няколко минути почти изтекоха, Уорфийлд. А що се отнася до общността на геолозите, благодарим Ви, че признавате необходимостта от нашето съществуване. Както се изразихте, нас много често ни приемат като нещо, което се разбира от само себе си. — МакОлиф постави чашата си на масата до креслото и се надигна.

Уорфийлд заговори спокойно и внимателно.

— Вие имате двадесет и три банкови сметки, включително четири в Швейцария; мога да ви съобщя и кодовите им номера, ако желаете. Останалите са в Прага, Тел Авив, Монреал, Бризбейн, Сао Паоло, Кингстън, Лос Анджелис и, разбира се, заедно с всички други, в Ню Йорк.

Алекзандър остана неподвижен на ръба на креслото си и се втренчи в дребното старче.

— Доста сте се потрудили.

— Добре свършена работа… Няма нищо незаконно; нито една от сметките не е огромна. Преди няколко дни, когато излетяхте от Ню Йорк, всичките общо възлизаха на триста и осемнадесет хиляди четиристотин и нещо щатски долара. За съжаление цифрата няма значение. Според международните данъчни споразумения за финансовите трансфери парите не могат да бъдат управлявани от едно лице.

— Сега съм сигурен, че не искам да обядвам с Вас.

— Може би не. А какво ще кажете за един милион долара? Свободни и чисти пари, с изцяло платени данъци според американските закони. Депозирани в банка по Ваш избор.

МакОлиф продължи да гледа втренчено Уорфийлд. Той заговори чак след няколко минути.

— Говорите сериозно, нали?

— Напълно.

— За геоложко проучване !

— Да.

— Само тук, в Лондон, има пет добри дружества. Щом имате толкова пари, защо търсите мен? Защо не се обърнете към тях?

— Не искаме фирма, а един човек. Някой, когото сме проучили основно; някой, за когото вярваме, че ще изпълни най-важния аспект на договора. Секретността.

— Това звучи заплашително.

— Нищо подобно. Само финансова необходимост. Ако мълвата се разнесе, ще довтасат бизнесмените. Цените на земята ще скочат, проектът ще стане неосъществим. Ще се наложи да го изоставим.

— За какво става дума? Преди да Ви отговоря, трябва да науча това.

— Планираме да построим град. В Ямайка.

МакОлиф учтиво отхвърли предложението на Уорфийлд да извика отново на „Белгрейвия“ колата на Престън, за да го откара. Алекс искаше да се разходи, да размисли в студения зимен въздух. Движението му помагаше да подреди мислите си; силните, мразовити ветрове по някакъв начин го караха да се съсредоточи в разсъжденията си.

Макар че нещата бяха не толкова за мислене, колкото за възприемане. В известен смисъл преследването беше свършило. Краят на заплетената главоблъсканица се виждаше след единадесет години лутане. Не заради самите пари. А за парите като средство за постигане на независимост.

Абсолютна. Всеобхватна. Никога да не му се налага да прави нещо, което не иска.

Смъртта на Ан — нейното убийство — му беше подействала като трамплин. Той разбираше, че е дошло прозрението. Но прозрението имаше солидни корени зад емоционалния взрив. Събранието на научните работници — прецизно описано от Уорфийлд като „напълно ненужно“ — беше симптоматично за академичната система.

Цялата дейност в лабораторията беше подчинена на това да оправдава някакви предстоящи субсидии. Господи! Колко много ненужна работа! Колко много безцелни събрания! Колко често необходимата работа оставаше недовършена, защото не се осъществява някоя субсидия или пък някой държавен чиновник променя първостепенните задачи, за да постигне по-очевиден прогрес.