Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

— И ролсът на „Ватерло“ също е бил на Престън — каза Алекс.

— Да.

— Така че, ако някой ме е следил, аз имам работа с Престън. Откакто съм в Лондон, съм работил с него.

— Това беше целта.

— Защо?

— Мисля, че се подразбира. Не бихме искали никой да знае, че обсъждаме договор с Вас. Доколкото си спомням, това беше подчертано в първия ни телефонен разговор с Вас в Ню Йорк.

— Казахте, че е поверително. Всички казват така. Ако наистина беше толкова секретно, защо изобщо използвахте името на „Дънстоун“?

— Щяхте ли да долетите, ако не го бях направил?

МакОлиф размисли за момент. Хич не му се отказваше от едноседмичното каране на ски в Аспен, имаше и няколко други проекта. Но „Дънстоун“ си беше „Дънстоун“, една от най-големите корпорации на международния пазар.

— Не, сигурно нямаше да дойда.

— Ние бяхме убедени в това. Знаехме, че смятате да преговаряте с Ай Ти Ти за онази дребна задача в Южна Германия.

Алекс се втренчи в стареца. Той не можа да сдържи усмивката си.

— Това, господин Уорфийлд, трябваше да бъде възможно най-секретното нещо, което можете да си представите.

Уорфийлд си възвърна доброто настроение.

— Тогава знаем кой пази най-добре тайна, нали? Ай Ти Ти е напълно прозрачна… Хайде да пийнем, а после ще обядваме. Знам какво обичате: скоч с лед. Според мен слагате малко повече лед, отколкото е необходимо.

Старецът се засмя тихо и заведе МакОлиф до махагоновото барче в другия край на стаята. Той бързо приготви напитките, старите му ръце — се движеха сръчно, в унисон с походката му. Подаде чаша на Алекс и му предложи да седнат.

— Доста неща научих за Вас, господин МакОлиф. Звучат твърде интересно.

— Подочух, че някой е разпитвал наоколо.

Те седяха в кресла един срещу друг. Когато чу думите на МакОлиф, Уорфийлд вдигна очи от чашата си и хвърли на Алекс остър, почти ядосан поглед.

— Това ми се струва доста невероятно.

— Не бяха споменати имена, но ме информираха, че питате за мен. От осем източника: пет американски, два канадски и един френски.

— Не могат да стигнат до „Дънстоун“ — дребното тяло на Уорфийлд сякаш се стегна; МакОлиф разбра, че е засегнал оголен нерв.

— Казах, че не бяха споменати имена.

— Вие споменавали ли сте името на „Дънстоун“ в някакви по-късни разговори? Кажете ми истината, господин МакОлиф.

— Нямам причина да не Ви кажа истината — отговори Алекс малко засегнато. — Не, не съм.

— Вярвам Ви.

— Трябва да ми повярвате.

— Ако не Ви вярвах, щях да Ви платя щедро за загубеното време, и да Ви предложа да се върнете в Америка и да се захванете с Ай Ти Ти.

— Аз мога да постъпя така, независимо от всичко, нали? Имам възможност да избирам.

— Вие обичате парите.

— Да, много.

Джулиан Уорфийлд остави чашата и сплете малките си ръце.

— Алекзандър Т. МакОлиф. „Т“ означава Таркуин, което използвате много рядко, почти никога. Няма го дори в нашите документи; носят се слухове, че то не ви интересува…

— Това е вярно. Не побеснявам, като го чуя.

— Алекзандър Таркуин МакОлиф, на тридесет и осем години. Бакалавър, магистър, кандидат на науките, но използвате докторската си степен също толкова рядко, колкото и второто си име. Катедрите по геология на няколко водещи американски университета, включително Калифорнийския и Колумбийския технически университети, са изгубили отличен научен работник, когато доктор МакОлиф е решил да използва уменията си за по-комерсиални цели — човечецът се усмихна, а изразът му говореше: „Е, как се справям?“, но и този път неговите думи не бяха въпрос.

— Натоварването във факултета и лабораториите е не по-малко от това извън тях. Защо да не изкарам малко пари за усилията си?

— Да. Нали се съгласихме, че обичате парите?

— Вие не ги ли обичате?

Уорфийлд се засмя. Смехът му беше искрен и силен. Слабото му, дребно тяло цялото се разтресе от удоволствие, докато поднасяше чашата на Алекс.

— Чудесен отговор. Наистина е много хубав.

— Не беше чак толкова добър…

— Но Вие ме прекъсвате — каза Уорфийлд, като се връщаше към креслото си. — Възнамерявам да ви впечатля.

— Надявам се, че не става дума за моята личност.

— Не. Нашето задълбочено проучване… Вие сте от сплотено семейство, със стабилно академично обкръжение…

— Необходимо ли е да ми го казвате? — прекъсна МакОлиф стареца, докосвайки чашата си.

— Да, необходимо е — отговори просто Уорфийлд и продължи, сякаш нишката на мисълта му не беше прекъсната. — Баща Ви е бил — и все още е, макар и пенсиониран — високо ценен учен в областта на земеделието; майка Ви, която за съжаление е починала, е била възхитително романтична душа, обожавана от всички. Именно тя Ви е нарекла „Таркуин“ и преди смъртта й Вие никога не сте пропускали инициала или името. Имали сте по-голям брат, пилот, свален през последните дни на световната война; самият Вие имате великолепно досие от Корея… След като сте получили доктората си, предполагало се е, че ще продължите академичната традиция в семейството. Това е било така, докато една лична трагедия не Ви принуждава да напуснете лабораторията. Една млада жена — Ваша годеница — е убита на улицата в Ню Йорк. Станало е през нощта. Обвинявали сте себе си… и другите. Трябвало е да се срещнете с нея. Попречило Ви е едно набързо свикано, напълно ненужно събрание на научните работници… Алекзандър Таркуин МакОлиф напуска Университета. Вярно ли представям нещата?