Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

— Господин МакОлиф? — попита човекът, чието нетърпеливо, едновременно младежко и старо лице се показа в рамката.

— Господин Уорфийлд? — попита МакОлиф, макар да знаеше, че този педантичен на вид администратор не е Уорфийлд.

— Господи, не. Казвам се Престън. Скачайте в колата; струва ми се, че забавяме колоната.

— Да, забавяте я — Алекс седна на задната седалка, а Престън се премести. Англичанинът протегна ръка:

— Приятно ми е. Аз съм човекът, с когото говорихте по телефона.

— Да… Господин Престън.

— Наистина много съжалявам за неудобството, което ви причинихме, като се срещаме по този начин. Нали разбирате, старият Джулиан си има някои странности.

МакОлиф реши, че може би не е преценил правилно служителя на „Дънстоун“.

— Няма нищо, само бях малко озадачен. Напук на предпазните мерки — макар че не мога да си представя защо са му необходими — той е решил да ми изпрати страхотна кола.

Престън се засмя.

— Вярно е. Обаче с течение на времето научих, че пътищата на Уорфийлд са неведоми също като тия на Господ, но в основата си са напълно логични. Той наистина си е съвсем наред. Знаете ли, че ще обядвате с него?

— Чудесно. Къде?

— В „Белгрейвия“.

— Не се ли движим в грешна посока?

— Джулиан и Господ в основата си са логични, мой човек.

Ролсът пресече „Ватерло“, продължи на юг към Канала и зави наляво, докато стигна до „Блекфрайърс Роуд“, после пак наляво по моста „Блекфрайърс“ и тръгна на север към Холборн. Маршрутът беше объркващ.

След десет минути колата спря пред входа на една сграда от бял камък с месингова табелка отдясно на двойната стъклена врата, на която имаше надпис: „ШАФТСБЪРИ АРМС“. Портиерът отвори вратата и каза радушно:

— Добър ден, господин Престън.

— Добър ден, Ралф.

МакОлиф последва Престън в сградата към трите асансьора в добре подредения коридор.

— Тук ли живее Уорфийлд? — попита той по-скоро за да му минава времето, отколкото от любопитство.

— Всъщност не. Аз живея тук, макар че няма да обядвам с вас. Във всеки случай имам пълно доверие на готвача; той ще се погрижи добре за вас.

— Няма да се опитвам да разбера това… „Джулиан и Господ“.

Престън се усмихна неопределено, докато вратите на асансьора се отваряха.

Когато Престън въведе МакОлиф в елегантно обзаведената дневна, Джулиан Уорфийлд говореше по телефона. Старецът стоеше до една антикварна масичка пред високия прозорец с изглед към площад „Белгрейвия“. Размерите на засенчения от дълги бели завеси прозорец подчертаваха ниския ръст на Уорфийлд. „Този човек наистина е доста дребен“ , помисли си Алекс, докато отвръщаше на махането на Уорфийлд с кимване и усмивка.

— В такъв случай ще изпратиш данните за нарастването на Макинтош — каза бавно Уорфийлд по телефона; това не беше въпрос. — Сигурен съм, че няма да се съгласи, но двамата можете да го уредите. Дочуване — дребното старче затвори телефона и се обърна към Алекс.

— Господин МакОлиф, нали? — след това изхихика. — Това беше първи урок за бизнеса. Наемате специалисти, които спорят почти за всичко и вземате най-добрите аргументи от двамата като компромис.

— Общо взето намирам съвета за добър — отговори МакОлиф. — Стига специалистите да се карат по определен въпрос, а не от любов към спора.

— Бързо съобразявате. Това ми харесва… Приятно ми е да се запозная с Вас — Уорфийлд се приближи към Престън. Походката приличаше на речта му: спокойна и бавна. Явно разчиташе на умствените си способности, но физически беше неуверен. — Благодаря ти, че ни предостави апартамента си, Клайв. Благодаря и на Вирджиния, разбира се. От опит знам, че обедът ще бъде превъзходен.

— Няма защо, Джулиан. Аз тръгвам. МакОлиф рязко извърна глава, без да се крие, и погледна Престън. Фамилиарното обръщение на малко име към Уорфийлд беше последното, което очакваше да чуе. Клайв Престън се усмихна и бързо излезе от стаята, докато Алекс го наблюдаваше объркано.

— За да отговоря на безмълвния Ви въпрос — каза Уорфийлд, — ще кажа, че макар да сте говорили с Престън по телефона, той не е от „Дънстоун Лимитид“, господин МакОлиф.

Алекзандър отново се обърна към дребничкия бизнесмен.

— Винаги, когато се обаждах в офиса на „Дънстоун“, за да Ви търся, трябваше да си дам телефона, за да ми отговори някой…

— Ставало е за няколко минути — прекъсна го Уорфийлд. — Никога не сме Ви карали да чакате; това би било неучтиво. Винаги, когато сте се обаждали, — четири пъти, струва ми се, — секретарката ми уведомяваше господин Престън. В неговия офис.