Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

В разговора настъпи пауза, която беше подчертана от цвъртенето на жътварите. Сега ни осветяваха само огънят и звездите. Племенникът на селския автомонтьор, в отпуск от казармата, караше отвратително шумния си мотор по пътя между Горд и Кавайон. Една капка от соса на костура падна върху белите въглени. Можех да чуя недотам недоловимото звънтене на мехурчетата в кристалните ни чаши шампанско.

— Е, това е вече много приятно — казах аз.

Любимата ми част от деня в Прованс е ранното утро. Усещането за лекото раздвижване във въздуха — едва доловим полъх преди истинския бриз — и росата по растенията около кухнята, дворчето и басейна, както и кристалното лазурно небе, което тъй често съпътства зората, неизменно повдигат настроението ми.

Онази сутрин се промъкнах долу в забележителния час шест без пет. Кухнята излъчваше някаква всепроникваща свежест (пропуснах да ви кажа, че е застлана с каменни плочи, чиято хладина босите ми стъпала усещат през цялата година). Сложих чайника и запрелиствах омазненото преиздание с меки корици на „Провансалската кухня“ на Рьобул (1895). Когато чайникът завря и беше прелюбезно отстранен от котлона, преди да се е разпищял, аз си направих цяла кана чай „Туайнингс“, която налях в големия си термос. После се отправих към вратата, като спрях само за секунда да грабна един портокал и една праскова от купата с плодове; всички тези приготовления бяха придобили приятната сериозност на истински ритуал поради факта, че се повтаряха всяка сутрин, когато тръгвах за гъби през късното лято или есента.

Колата — този път собствената ми кола, един икономичен фолксваген, който стои в Сент Йосташ през цялата година, а не някоя от колите под наем, последната от които върнах в Авиньон — беше паркирана на стотина метра от спалнята на младоженците, колкото да не се чува. Запали веднага и аз потеглих по черния път към главното шосе, преди да отпраша към хълмовете на Люберон. На седалката до мен беше плетената ми кошница, лупата ми в стил Шерлок Холмс (рядко използвана) и моят екземпляр на „Гъбите в нашата страна“ на Анри Романйези (също неизползван, макар че в къщата държа и шестте тома на „Гъбите в северните и централните райони“ на Андре Маршан).

В следващите редове будният читател ще забележи известна потайност по отношение на географските подробности. Простете ми, но ние, аматьорите миколози, особено аматьорите миколози с кулинарни наклонности, ревниво пазим любимите си местенца — многообещаваща брезова горичка, където се въдят червенушки, крайпътен треволяк, пълен с челядинки, по-нататък коприва, сред която се крият страхотни екземпляри Langermania gigantea, или, с други думи, гигантска пърхутка, а някъде и поле с обилна кравешка тор, полезна за растежа на гадната на вкус, но модна в момента халюциногенна гъба Psilocybe semilanceata, находчиво наречена „шапчицата на свободата“. (Това между другото не е, както понякога се смята, гъбата, използвана от прочутите шамани на племето корик в далечен Сибир, „Amanita muscaria“ или червена мухоморка, която се приема с еленова или дори човешка урина, най-често рисувана като пънче с червена шапчица на бели точки — удобно столче за кратка почивка на някой елф или някоя фея. Шаманите наричат тази гъба „упаг“ по името на една порода магически същества, които живеят в гъбите, за да ни предават тайни от царството на духовете.) Ние, гъбарите, сме потаен и предпазлив народ и само по силата на навика ви доверявам, че търсенето ми започна в едно местенце някъде в Южна Франция . Като доказателство за необходимостта от предпазливост първата срещната кола принадлежеше на мосю Робер, директора на местното училище, прочут любител на гъбите, който ми довери личната си страст към червенушката при една наша среща на пазара в Кавайон. Неговата бримка се беше отправила, предизвикателно и любопитно, в обратна на моята посока. Докато колите ни се разминаваха, аз и учителят вдигнахме ръце в предпазлив братски поздрав.

Удивително е колко различни са тези излети в Прованс и Норфък. Отчасти това се дължи на облеклото: навлеченото ми с дебели дрехи и похлупено с плетена шапка източноанглийско „аз“ едва ли би минало за роднина на моето издокарано в ленена риза южнофренско алтер его. В Англия аз съм чудак, който изпълнява странен ритуал на доброволно самозастрашаване; във Франция съм един интелигентен и нормален човек на живота, който рационално максимизира използването на земните ресурси и собственото си удоволствие, като при това спестява няколко франка. Въздухът в Прованс (когато не духа мистралът, разбира се, защото той прави и практиката, и самата мисъл за гъбарство невъзможна) носи аромата на диви билки и пустеещи земи; в Норфък, в определени дни, преди да навляза в дълбоката английска тишина на горите, си въобразявам, че мога да усетя едва доловимия дъх на морето. Моля да си представите тук един абзац, който сравнява гъбарските практики из цяла Европа, с много нови метафори и интересни факти.