Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

— Колко ужасно.

— Да. Според мен с право мога да твърдя, че съм запокитено от бурята сираче. Мисля, че Бартоломю също беше разстроен, макар че, разбира се, той винаги си е бил доста жизнерадостен. Много ми помогна при ремонта на къщата, препоръчваше ми по-евтини материали и тъй нататък. Това беше добър повод да се отърва от сламения покрив, който, както знаят всички жители на Норфък, прави застраховката на дома непосилно скъпа. А, ето щастливият младоженец напусна покоите си.

Мудният Хюи всъщност се беше дотътрил долу по време на последните три-четири изречения. Налях му с изящен жест чаша шампанско и махнах небрежно към един от плетените столове (които при хубаво време пребиваваха навън).

— Страхотно местенце! Откога го имате? — попита деликатният Хюи.

За миг погледът ми срещна погледа на Лора, с която се мъчехме да потиснем еднаквите си усмивки.

— Смъртта на родителите ми не е тема, която бих искал да обсъждам ежедневно, а още по-малко по два пъти дневно. Лора, още малко шампанско?

— Сигурна съм, че Хю не е искал да ви разстрои, мистър Уинът.

— Напротив, аз…

— Лора, не мога да си спомня дали ти казах за един от неосъществените си проекти. Това беше, преди да стигна до заключението, за което говорихме в Норфък — за това, че незавършената творба превъзхожда завършената (защото ни навежда на повече мисли, събужда повече образи, по-автентично отразява тъканта на преживяваното през този век), като оттам логически стигнахме до заключението, че неосъществената или най-добре незапочнатата творба трябва да е още по-съвършена. „Аз съм прероден/ в отсъствие, тъма и смърт; неща, които не съществуват.“ Джон Дън очевидно не е разбрал собствения си намек, както често се случва с творците. Та имам предвид един проект за роман, който да започне по обикновения начин, с обичайното отегчително изграждане на атмосферата и въвеждане на героите, само че постепенно идентичността на героите ще се изплъзва и ще се размива, както и географското положение. Човечецът, който отначало е бил почтен иконом, страдащ от тайни кошмари, ще се превърне в най-големия син на собственика на имението, който носи бакенбарди и се гордее с колекцията си от хавайски ризи и с факта, че е вкарал ягуара си в басейна, при което баща му попитал: „Удави ли се горкият звяр?“ Маниерното описание на селския празник, традиционното състезание за най-интересна премяна, гигантските тиквички и вниманието на викария носят характерните белези на финландско празненство по случай най-дългия ден в годината, когато на децата се разрешава да стоят будни цяла нощ и объркани бухали летят в неизменния полумрак, но то впоследствие се превръща в спонтанна фиеста по улиците на английско крайбрежно градче, а после безпрецедентното падане на тежък и обилен сняг превръща картината в платно на холандски художник, а гражданите се щурат между палмите и заскрежените си коли из внезапно лишените от автомобилен трафик тихи и спокойни улици. Стилът на описание на героите също ще се промени: селският доктор, един уморен, уважаван човек, който вече не е сигурен нито в предимствата на своята професия, нито в онова, което винаги се е страхувал, че ще открие под нея — по-точно казано, чувството си за призвание: един образ, описан триизмерно, в пълнота, психологически, с разбиране и дълбочина, бавно ще се промени, ще стане скован и карикатурен, фигура, позната ни от хилядите разкази за „менопаузата при мъжете“ и „кризата на средната възраст“, като едновременно с това репликите му ще загрубеят, ще станат все по-изкуствени, говорът му ще се превърне в низ от лозунги, поучения, афоризми и клишета, а лекарската му практика най-необяснимо и внезапно ще се пренесе от Съфък в центъра на Кардиф. В същото време селският млекар, обикновен коцкар от най-разпространения тип, ще развие благодарение на случаен прочит на някакво порнографско списание интерес към тантристките сексуални техники и оттам дълбоко съпричастие към всички аспекти на източната мъдрост и постепенно ще започне да изучава истинския будизъм, ще се запленява все повече от магическите практики в Тибет, а през това време точността и старанието му като млекар ще го направят легендарен в цялата гилдия. И така нататък. Само стилът на книгата ще остане непроменен, енергичен, силен, неговата стабилност ще служи като основа за хаоса и нетрайността на всичко друго в романа — макар че вече няма да е ясно дали това е роман, тъй като основните механизми на сюжетно развитие, изненада, изграждане като цяло ще изглеждат забравени. Отначало ефектът ще е лековат, комично разнороден и хитроумно извъртян, но после ще се усили; постепенно, докато стабилността на сюжета и на героите се разпада и всяка сигурност се разколебава, текстът ще стане по-стряскащ, скритото течение на емоциите и на безпокойството ще се усети по-силно и в същото време по-нечисто, докато накрая отвратените читатели, които не могат да разберат какво става нито с тях, нито с фабулата, но не могат и да спрат да четат, ще гледат целокупното метастазиране на героите един в друг, разпадането на самата идея за сюжет, за структура, за развитие, за Аза, така че, когато най-сетне оставят книгата, ще знаят само, че са били главни действащи лица в един дълбок и бурен кошмар, чието единствено предназначение е тяхното неизлечимо смущение.