Паула Лайт - Родният език свещен

Езикът на един народ отразява неговото сърце, разум и дух. Защото: „В началото бе Словото“. Речта може да въплъти страхливост и храброст, гордост и унижение, грозота и красота, грубост и нежност. Тя е и карта на историческите и географски перипетии на един народ, на неговите нравствени ценности и пороци. Защото езикът е единствената форма, чрез която се материализира човешката мисъл. Винаги и за всеки народ той е свещен. Една от наистина добрите творби на Вазов, одата „Българският език“ прекрасно отразява нашето странно, вътрешно конфликтно и двуполюсно отношение към родната реч. Поетът е доловил тази неповторима смесица от достойнство и самоунижение, от патриотизъм и отричане на родното, която представлява българското сърце.

В непрестанния низ на вековете неведнъж се е експонирала идеята, че ние сме народ прост и примитивен, способен само на елементарно земеделие и животновъдство, далеч от сиянието на човешкия духовен живот. В „История славянобългарскоя“ Паисий споменава представата за нас като за „прости орачи и овчари“, а Вазов в същата своя ода изразява представите на противниците на всичко българско, като описва отношението им към нашия роден език:

Каква е истината? Простоват или възвишен, грозен или прекрасен е българският език? И двете, както всеки език на всеки народ в културната история на човечеството. Езикът не е някакъв самостоятелен феномен. Той просто материализира такива, каквито са представите, мислите и чувствата на човека, а сред всяка етническа общност битува и простотия, и възвишена духовност, и груб материализъм, и дълбоки интелектуални прозрения.

Подобно на хората, езикът не живее изолиран в барокамера. Той се докосва до други езици, общува с тях, попива или излъчва своите знаци. Няма по света език без примеси, които ние наричаме чуждици.

В това, че вследствие вековното турско робство, в езика ни трайно са се установили някои турцизми няма нищо чак толкова страшно. Естественият процес е резултат на дългото общуване и съжителство между двата народа. Друг е въпросът, че в исторически план нямаме основателни причини да си спомняме с удоволствие за това съжителство с турците. Стига турските думи в езика да не са прекалено много, да не се увеличават и да не се предпочитат пред благозвучни български слова, примесите дори придават колорит и пикантност на речта. Езикът е като жив организъм и някак, в течение на времето, сам отхвърля излишните чуждици. Интересно обстоятелство е, че турцизмите често се използват, за да изразяват по-груби, по-вулгаризирани положения от родните думи. „Изпитвам удоволствие“, например, звучи емоционално неутрално, докато „гледам си кефа“ издава една по-специфична позиция, едно пренебрегване на другите. „Имам изгода“ изразява разумното право на всеки човек да търси и извлича полза и за себе си от различните житейски ситуации, докато „имам келипир“ води до представата за корист, непочтено облагодетелстване и егоизъм. Така езикът се обогатява с повече възможности да изразява положителни или отрицателни чувства и смислови нюанси.

Няма нищо укорително или негативно и в ползването на международната лексика. В ядрото й стои латинският и тя е еманация на факта, че човечеството, все пак, е единно в най-значимите сфери на своите духовни търсения и постижения. Същото е положението и с древногръцките по произход думи във всички цивилизовани европейски езици.

Крайните позиции с искане езикът да се прочисти от думи като „транспорт“, „философия“ или „секс“ са не само абсурдни, а и направо смешни.

Ако трябва да обобщя тези мои мисли, няма нищо лошо или укорително в чуждиците, които са се примесили с родната реч по естествен исторически път. Те са издържали проверката на времето и са се оказали необходими в лингвистично отношение.

Крайният и неуместен патриотичен стремеж да се освободи езика от чуждиците в края на деветнадесети и началото на двадесети век се изрази в българското движение, назовано пуризъм (от латинското purr — чист). Не е ли симптоматично, че просто се налага името на движението да се изрази с чуждица?

Най-пламенен радетел на пуризма е езиковедът Балан. Повечето от вас са чували за опитите му да замени „кибрит“ с „драсни-пални клечка“ или „футболист“ с „ритнитопковец“, а Смирненски е създал шеговити стихове по повод чудатите позиции на лингвиста: