Морис Льоблан - Загадъчният дом

д’Енерис не дочака отговора — предложението му бе от онези, които не се отблъскват. Той сухо се обърна към Бешу:

— Твой ред е! Това е твоята част от плячката. Предавам ти най-напред истината, онази истина, дето хората от Префектурата напразно дирят и дето ти ще им предадеш съвсем топла. Поднасям ти и Фажерол, но ако не каже истината, ще ти го предам като труп. Предлагам ти най-сетне двамата съучастници: Лоранс и баща й. Сега е четири часът. Точно в шест ще ги имаш. Съгласен ли си?

— Да.

— Значи единодушни сме. Само че…

— Какво?

— Върви с мене докрай. Ако довечера в седем не съм изпълнил всичките си обещания, тоест ако не съм ти открил тайната на семейство Меламар, не съм изяснил цялата афера и не съм предал престъпниците, заклевам ти се, сам ще си сложа ръцете в белезниците и ще ти помогна да узнаеш кой съм: д’Енерис, Джим Барлет или Арсен Люпен. Засега съм човекът, който има възможност да разнищи трагичното положение, в което всички се тревожат. Няма ли наблизо полицейска кола?

— Има. Съвсем наблизо.

— Пратете да я докарат… Ван Хубен, твоята кола тук ли е?

— Казах на шофьора да пристигне в четири.

— Колко места има в нея?

— Пет.

— Шофьорът не ни трябва. Ти сам ще ни караш.

Наново отиде при Антон Фажерол, огледа го, премери му пулса. Сърцето биеше добре. Дишането бе редовно и видът на лицето — естествен. Повторно закрепи памука и заключи:

— След десетина минути ще се събуди. Точно толкова време ни е нужно.

— За какво? — запита Бешу.

— За да отидем там, където трябва.

— Къде?

— Ще видиш. Да вървим.

Никой не възрази. Д’Енерис бе наложил авторитета си. Може би те чувстваха въздействието на Арсен Люпен. Приказното минало на авантюриста и неговите чудновати подвизи усилваха влиянието, което д’Енерис упражняваше. Въплътени един в друг, те представляваха сила, способна да извърши чудо.

Арлет гледаше странния човек с широко отворени очи.

Графът и сестра му бяха препълнени от луда радост.

— Скъпи д’Енерис — каза внезапно омекналият Ван Хубен, — аз никога не съм си променял мнението, че единствено вие можете да ми върнете онова, дето ми откраднаха.

В двора влезе кола. Настаниха в нея Фажерол. Тримата агенти седнаха край него и Бешу тихо им каза:

— Отваряйте си очите!… Не толкова за този, колкото за д’Енерис, когато дойде моментът. В ръцете ни е и няма да го изпуснем, нали?

После отиде при д’Енерис. Господин Дьо Меламар си сложи палтото и шапката. Те се качиха заедно с Арлет в автомобила на Ван Хубен.

— Мини Сена в края на Тюйлери — заповяда Жан. — И тръгни по улица „Риволи“.

Всички мълчаха. С какво нетърпение очакваха събитията Жилбер и Адриен дьо Меламар! Защо бе това автомобилно пътуване? Къде отиваха?

д’Енерис прошепна глухо, сякаш си приказвате сам:

— Тайната на семейство Меламар! Колко дълго мислих за тази тайна! Още от самото начало, при отвличането на Режин и Арлет ми хрумна, че сме пред едип от онези случаи, когато настоящето може да се обясни само с миналото… Толкова пъти са ни увличали подобни проблеми. И толкова пъти съм ги разрешавал! Най-много ме занимаваше въпросът: Господин и госпожа Дьо Меламар не може да са виновни, тогава трябва ли да вярваме, че други използват техния хотел за свои цели? Такава бе и тезата на Антон Фажерол, но той имаше интерес следствието да се насочи в грешно направление. От друга страна, можеше ли да се предположи, че Арлет и Режин са доведени в този салон, без това да привлече вниманието на господин и госпожа Дьо Меламар, на Франсоа и жена му?

Той млъкна. Наведен над него, с набръчкано лице, Адриен дьо Меламар прошепна:

— Говорете!… Говорете!… Моля ви.

д’Енерис отвърна бавно:

— Не… Не с думи трябва да научите истината… Не ме насилвайте!

И продължи:

— При това е толкова просто. Недоумявам как не са се сетили онези, които търсеха, както се търси бягаща сянка. За мене искрата просветна от противоречието на фактите, дето напомних. Да прибавим, ако щете, и загадъчните кражби, на които станахте жертва. Онова изчезване на малките, незначителни предмети, изглеждащо необяснимо. Защото, за да се откраднат предмети без особена стойност, означава, че те имат висока цена за крадците.

Той наново млъкна. Графът стана неспокоен. В момента, когато щеше всичко да научи, го заизмъчва неудържимо желание това да стане веднага. Измъчваше се и Жилбер. Д’Енерис им каза:

— Моля ви… Родът Меламар е чакал повече от век. Почакайте още няколко минути! Нищо на света вече не може да ни попречи да стигнем до истината.