Морис Льоблан - Загадъчният дом

Ала д’Енерис не бе започнал двубоя, за да получи този спокоен отговор. Затова наблегна:

— Не става дума за твоите приятелки, а за тебе, малка Арлет, за твоето лично право да се омъжиш според желанието си. Тъй ли е?

Тя се изчерви и не отговори. Графът извика:

— Изненадан съм от този въпрос! Това са неща, засягащи единствено Антон и неговата годеница.

— Непонятно е… — започна Ван Хубен.

— Още по-непонятно е — тихо го прекъсна д’Енерис, — че нашата скъпа Арлет се жертва за мечтите си и се омъжва без любов. Такова е положението и вие трябва навреме да го узнаете. Господин Дьо Меламар, Арлет не обича Антон Фажерол. Тя изпитва към него само слаба симпатия, нали, Арлет?

Арлет наведе глава и не отговори. Скръстил ръце, графът се задушавате от възмущение. Как можеше винаги сдържаният и коректен д’Енерис да се показва такъв грубиян?

Антон Фажерол приближи, по необясними причини изгубил своя мил и безгрижен израз. Под влиянието на яда и на някакъв неопределен страх внезапно бе станал жесток.

— А вие защо се бъркате?

— Защото това ме интересува.

— Интересуват ли ви чувствата на Арлет към мен?

— Разбира се. Защото се касае за нейното щастие.

— Според вас тя не ме обича, нали?

— Убеден съм.

— И какво е намерението ви?

— Да попреча на тази женитба.

Антон подскочи.

— Вие си позволявате… Щом е тъй, аз ще се защитя. Безпощадно. Ще видите…

Той решително извади вестника, който се подаваше от джоба на д’Енерис, разгъна го пред очите на графа и възкликна:

— Скъпи приятелю, прочетете това и ще узнаете кой е господинът. Вижте статията на трета страница… Обвинението е съвсем ясно.

Завладян от ярост, необичайна за безгрижния му характер, сам, на един дъх прочете написаното от „ревностния читател“.

Графът и сестра му слушаха замаяни. Арлет уплашено гледаше Жан д’Енерис.

А той си остана непоклатимо спокоен. Само подхвърли между две изречения:

— Няма защо да четеш. По-добре да разказваш мислено: нали ти самият си написал тези превъзходни редове?

Фажерол довърши с патос и с насочен към него показалец: „…предполага се, че прочутият Джим Барлет от агенция «Барлет и Сие» не е никой друг, освен Арсен Люпен. Ако е тъй, можем да се надяваме, че тройката Люпен — Барлет — д’Енерис не ще убегне на властите и те скоро ще ни отърват от този непоносим тип. Да се надяваме на полицая Бешу.“

Последва мълчание. Обвинението ужаси графа и сестра му, ала Жан се усмихваше.

— Повикай го де! Повикай твоя полицай Бешу. Трябва да знаете, господин Дьо Меламар, че той заради мен е поканил тук Бешу и колегите му. Казах, че ще дойда, а те знаят: аз винаги устоявам на думата си. Влез, мой стар приятелю Бешу! Зная, че си там, зад завесата, заедно с Полониус. Излез, това е недостойно за полицай като тебе.

Завесата се отдръпна. Бешу влезе решително, ала с израза на човек, който ще започне да действа едва тогава, когато той намери за добре.

Задъхан от нетърпение, Ван Хубен изтича към него.

— Отговорете на предизвикателството, Бешу! Арестувайте го. Той е крадецът на диамантите, той трябва да ги върне. Най-сетне вие сте господарят тук!

Господин Дьо Меламар се намеси:

— Един момент. Искам всичко да стане спокойно и в пълен ред.

И се обърна към д’Енерис:

— Кой сте вие, господине? Не искам да опровергавате твърденията в статията, а да ми кажете доблестно трябва ли и в бъдеще да ви смятам за виконт Жан д’Енерис…

— Или за крадеца Арсен Люпен? — прекъсна го д’Енерис със смях.

Обърна се към момичето и каза:

— Седни, моя малка Арлет. Ти си развълнувана. А не трябва. Седни. Каквото и да стане, бъди сигурна, че ще свърши добре, защото аз работя за тебе. — И като се обърна пак към графа, добави: — Няма да ви отговоря, господин Дьо Меламар. Не е важно кой съм аз, а кой е Антон Фажерол.

Графът задържа Фажерол, който понечи отново да се нахвърли, накара Ван Хубен, който продължаваше да бъбри за диамантите си, да млъкне и Жан настави:

— Ако дойдох тук, без някой да ме принуждава, с този вестник в джоба си, и като знаех, че насъсканият от Фажерол Бешу ме очаква със заповед за арестуване, то е защото сметнах, че опасността, на която се излагам, е по-малка от другата, застрашаващата скъпата ни Арлет. Вас също. И госпожа Дьо Меламар. Кой съм аз, засяга само мен и Бешу и ние ще се разберем. По-важен е въпросът кой е Антон Фажерол и той трябва веднага да се разреши.

Този път графът не можа да задържи Фажерол и той ревна запъхтян: