Морис Льоблан - Загадъчният дом

— Кой съм? Отговори де! Посмей да отговориш!… Кой съм според тебе!

Жан произнесе, сякаш започваше да брои на пръсти:

— Ти си крадецът на пояса…

— Лъжеш! — прекъсна го Антон. — Не съм аз крадецът.

Жан флегматично продължи:

— Ти си човекът, който отвлече Режин Обри и Арлет Масол.

— Лъжеш!

— Съучастникът на убитата в градината „Шан дьо Марс“ вехтошарка.

— Лъжеш!

— Най-сетне, ти си наследникът на онзи неумолим род, който тормози семейство Меламар от близо три четвърти век.

Антон трепереше от злоба. На всяко обвинение повишаваше глас.

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш!

И когато д’Енерис млъкна, той отиде съвсем близо до него и викна заплашително:

— Лъжеш!… Говориш невероятни неща, понеже обичаш Арлет и умираш от ревност… Твоята омраза се дължи на ревността, а още и на това, че отгатнах твоите намерения от самото начало. Страх те е, страх те е, защото аз имам доказателства… всевъзможни доказателства — той се тупаше по джоба с портфейла си, — всички доказателства, че Барлет и д’Енерис са едно и също лице с Арсен Люпен!

Извън себе си и сякаш раздразнен от това име, викаше все по-силно и стискаше с ръка рамото на д’Енерис. Той не отстъпи нито крачка и любезно му каза:

— Ще ми пукнеш тъпанчетата, Антон! Не може така.

Почака, тъй като Фажерол продължаваше да вика.

— Толкова по-зле за тебе — продължи Жан. — За последен път те предупреждавам: говори по-тихо! Иначе ще ти се случи нещо много неприятно. Продължаваш ли? Сам си го търсиш. И те моля да разбереш, че имах достатъчно търпение. Внимавай!…

Бяха толкова близо един до друг, щото гърдите им почти се допираха. Юмрукът на д’Енерис мина помежду им като мълния и удари Фажерол под брадата.

Фажерол залитна, краката му се подгънаха като на ранено животно и той се простря на пода.

В суматохата, сред неодобрителните викове, графът и Ван Хубен се опитаха да хванат Жан, а Жилбер и Арлет се втурнаха да помогнат на Антон. Д’Енерис отблъсна и четиримата и като ги накара да стоят настрана, настойчиво каза на полицая:

— Помогни ми, Бешу! Хайде, мой стар боен другар, помогни ми. Виждал си ме често на работа и много добре знаеш, че никога не действам сляпо и че трябва да имам сериозни причини, за да се намеся някъде насила. Моята цел е и твоя в тази афера. Помогни ми, Бешу!

Невъзмутим, полицаят бе присъствал на тази сцена като рефер, преценяващ ударите и вземащ решения като стар познавач. Събитията вървяха тъй, щото щеше да извлече само полза както от едната, така и от другата страна и че започващият смъртен двубой ще му предаде и двамата противници с вързани ръце и крака. Ето защо повикът към стария боен другар го остави напълно равнодушен. Бешу бе твърдо решен да се държи, както му повелява службата.

Той каза на д’Енерис:

— Знаеш ли, че долу имам трима колеги?

— Знам и разчитам на тебе, за да ги използваме срещу цялата банда от злосторници.

— А може би и против тебе? — изкикоти се Бешу.

— Както намериш за добре. Днес имаш в ръка всички козове. Играй си играта безпощадно. Това е твое право и твой дълг.

Бешу, сякаш се подчиняваше на собствените си мисли, но всъщност изпълняваше волята на д’Енерис, заяви:

— Господин граф Дьо Меламар, в интерес на следствието ви моля да имате търпение. Ако хвърлените против Антон Фажерол обвинения са погрешни, ние скоро ще узнаем това. Във всеки случай аз вземам цялата отговорност за всичко, което ще стане.

Това даде на д’Енерис пълна свобода на действие. Той извади от джоба си шишенце с кафява течност, изсипа половината от съдържанието му върху предварително приготвено парче памук и наоколо се разнесе миризма на хлороформ. Сложи памука на лицето на Фажерол и го завърза.

Всичко бе толкова чудновато, толкова противоположно на онова, дето графът би позволил, щото бе нужна нова намеса па Бешу, за да се успокоят и господин Дьо Меламар, и сестра му. Арлет стоеше объркана, с насълзени очи и не знаеше какво да мисли, а Ван Хубен нервничеше.

Бешу, който не можеше вече да отстъпи назад, настоя:

— Господин графе, познавам този човек. Уверявам ви, трябва да почакаме.

Жан се изправи и отиде до господин Дьо Меламар.

— Най-искрено се извинявам, господине! Моля ви да вярвате, че в случая не проявявам нито прищявка, нито жестокост. Но често истината се открива по особен начин. При това тя не е нищо друго освен тайните машинации, причинили толкова злини на семейството ви и на самия вас… Чувате ли, господине?… Тайната на семейство Меламар… Аз я зная. Само от вас зависи и вие да я научите и да премахнете злото. Няма ли да ми окажете доверие само още за двайсетина минути? Нужни са ми двайсет, не повече.