Морис Льоблан - Загадъчният дом

Толкова се смутиха, колкото и в предния двор. Влязоха в салона. Всички предмети бяха съвършено еднакви, тапицериите — в същия цвят и еднакво изтъркани; еднакъв паркетът, полилеят, свещниците и половинката от въже за звънец.

— Нали тук се опитваха да те затворят, Арлет? — каза Жан.

— Как можеше да не се излъжеш?

— Тук, както и там — отговори тя.

— Не, тук е, Арлет. Ето камината, на която си се качила и библиотеката, където си лежала. Ела да видиш прозореца, през който си избягала.

От прозореца й показа градината с ниски дървета, оградени с високи стени, прикриващи я от съседите. На единия й край се издигаше изоставеният павилион и по-ниската стена с малката задна вратичка, която Арлет бе отворила.

— Бешу — заповяда д’Енерис, — доведи Фажерол. За предпочитане е автомобилът да дойде до терасата и агентите да чакат там. После ще имаме нужда от тях.

Бешу побърза да изпълни нареждането. При отваряне вратата издаде същия шум, както онази на улица „Юрфе“. И шумът на автомобила отекна по същия начин.

Като се изкачваше, Бешу каза на единия от хората си:

— Ще оставиш двамата си другари долу във вестибюла, а ти ще изтичаш до Префектурата и от мое име ще поискаш трима помощник-агенти. Това трябва да стане веднага. Ще ги доведеш и ще ги накараш да седнат на първите стъпала на стълбата, водеща към мазето. Може би няма да имаме нужда от тях, но предпазна мярка е нужна. И никакви обяснения в Префектурата. Нека да запазим за нас цялата слава от тази акция. Разбрано, нали? Сложиха Фажерол върху едно канапе и д’Енерис затвори вратата. Поисканият срок от двайсет минути не бе превишен с много. И действително, Антон взе да шава. Д’Енерис развърза памука от лицето му и го хвърли през прозореца. После, като се обърна към Жилбер, каза:

— Бъдете така добра, госпожо, да свалите шапката и палтото си. Трябва да давате вид, че сте у дома си, в хотела на улица „Юрфе“. Антон Фажерол не трябва да разбере, че сме напуснали улица „Юрфе“. Ето защо, категорично настоявам никой да не изрича нито дума, която да противоречи на онова, дето ще приказвам. Повече от мен сте заинтересовани преследваната цел да бъде постигната.

Антон залита по-дълбоко, хвана си челото, сякаш да прогони натрапчивия сън, който го унасяше. Д’Енерис не го изпускаше от очи. Графът нетърпеливо произнесе:

— Значи този човек е потомък на онзи род?

— Да — каза д’Енерис, — на онзи род, чието съществуване вие винаги сте предчувствали. Бяхте убедени, че от едната страна стоят Меламар, а от другата техните невидими и непознати душители. Това убеждение е правилно, но е непълно. Загадката и нейното обяснение стават пълни само като се открият. Не само изпълнението на драмата, но и декорацията, сред която се разиграва това изпълнение. Частите на мебелите, от които е съставена тази декорация. Трябвате да се досетите, че Арлет и Режин действително са видели предметите във вашия салон, само че не там, а тук.

Той млъкна и загледа край себе си, за да види дали всичко е така, както би искал да бъде. Антон Фажерол постепенно се пробуждате от своята унесеност под изпитателните погледи на събраните хора. Съвзе се бързо и напълно, по-скоро дотолкова, колкото бе нужно, за да размисли за случилото се. Той си спомни за получения юмручен удар, но нищо друго не можа да си спомни. Дори приспиването.

Унесено каза:

— Какво става? Струва ми се, че съм пребит и че е изминало много време…

— Не — отвърна д’Енерис през смях. — Изминали са не повече от десетина минути. Но ние взехме да недоумяваме. Ти как оценяваш това, че един боксов шампион остава зашеметен цели десет минути само от един удар? Извини ме! Ударих те по-силно, отколкото исках.

Антон яростно го изгледа.

— Спомням си — каза той, — че ти се ядоса, защото в тебе открих Люпен.

д’Енерис се престори на съкрушен.

— Ти още за това ли мислиш! Сънят ти беше кратък, но събитията се развиха твърде бързо. Люпен, Барлет, колко старо е това! Тук никой вече не се интересува от подобни глупости.

— А от какво се интересуват? — запита Антон, докато изучаваше спокойните лица на онези, дето бяха негови приятели, а сега погледите им го отбягваха.

— Какво ги интересува ли? — попита в отговор Жан. — Твоята история! Единствено твоята история и историята на Меламар, тъй като са едно и също.

— Едно и също?

— Разбира се! И ти, като я изслушаш, може би ще извлечеш полза, тъй като не я знаеш.

Докато двамата разговаряха, другите запазиха пълно мълчание. Никой от тях не даваше да се разбере, че са напуснали хотела на улица „Юрфе“. Ако Антон Фажерол се усъмнеше и най-малко, достатъчно му бе да погледне Жилбер и брат й, за да се увери, че е в техния дом.