Морис Льоблан - Загадъчният дом

— Хайде — каза той, — разказвай! Ще ми бъде приятно да чуя своята история, както ти ще я разкажеш. После ще е мой ред.

— Да разкажеш моята ли?

— Да.

— Според документите в джоба ти?

— Да.

— Не са вече там.

Антон потърси портфейла си и изръмжа.

— Казах ти вече, нямаме време да се занимаваме с мене. Само с тебе. А сега мълчи.

Антон млъкна, скръстил ръце и обърна глава така, че да не вижда Арлет, и си придаде разсеян вид. От този момент сякаш не съществувате за д’Енерис, който се обърна към Жилбер и брат й. Бе настъпил часът тайната за Меламар да бъде разкрита изцяло, с пълни подробности. Той направи това без излишни думи, с точни изрази, както се разказва история, подкрепена с неопровержими доказателства.

— Извинявам се, задето съм принуден да започна разказа от твърде далечно време. Но началото на злото е по-далечно, отколкото мислехте и когато бяхте измъчвани от спомена за фаталните дати, свързани със смъртта на вашите невинни прадеди, вие не знаехте, че те са били предопределени от малко любовно приключение, станало към края на осемнадесети век, по времето, когато вашият хотел е бил вече построен.

— Да — потвърди графът. — На един от камъните на фасадата е написано: „ 1750 г. “

— В 1772 година вашият прадядо Франсоа дьо Меламар, баща на генерала и дипломата и дядо на този, който умря в килията си, го премебелирал. Направил го такъв, какъвто е днес.

— Всички сметки за извършените поправки са запазени и до днес.

— Франсоа дьо Меламар се оженил за дъщерята на богат финансист, за красивата Анриет, с която лудо се обичали, и решил да й създаде среда, достойна за нея. Направил големи разноски, използвал най-добрите майстори. Франсоа и нежната Анриет, както я наричал той, заживели щастливо. За младия съпруг никоя жена не изглеждала по-красива. Нищо не му се виждало по-съвършено и по-мило от картините и мебелите, украсяващи дома му. Всичкото си време прекарвал да ги подрежда и описва.

Впоследствие този спокоен и тих живот не се променил за графинята, заета с отглеждането на децата си, но се променил за Франсоа дьо Меламар. Злата съдба поискала той да се влюби в съвсем млада, красива, духовита, не особено талантлива, но с големи амбиции актриса — госпожица Валпери. Привидно не последвала никаква промяна. Франсоа дьо Меламар запазил към жена си същото любезно и почтително отношение и както сам казвал, седемте осми от своето съществуване. Но всяка сутрин, от десет до един часа, под предлог, че отива да се разхожда или да посети ателието на прочут художник, той излизал, за да обядва със своята метреса. Вземал такива предпазни мерки, че нежната Анриет никога не научила за изневярата му.

Само едно нещо помрачавало щастието на неверния съпруг бил принуден да излиза от обичния си хотел на улица „Юрфе“, построен сред квартала Сен Жермен, и да напуска своите любими дреболии, за да отива в една проста къща, където не намирал нищо, годно да задоволи естетическия му вкус. Той повече страдал от това, че изневерява на къщата си, отколкото на жена си. Затова на другия край на тогавашния Париж, в един наскоро пресушен от блатата квартал, в който богати граждани и големи благородници строели вили, той издигнал хотел, напълно идентичен с онзи на улица „Юрфе“, и го мебелиран напълно еднакво. Външността се различавала, за да не могат да открият каприза на благородника. Но след като влизал в предния двор на Фоли-Валпери, така той нарекъл новия си дом, Франсоа можел да вярва, че животът му наново вече е в средата, която си е създал.

Вратата се затваряла със същия шум. Дворът бил постлан със същия калдъръм, терасата имала същите стъпала, вестибюлът — същите плочки, стаите — същите мебели и същите предмети. Вече нищо не дразнело неговия вкус и навиците му. Чувствал се като у дома си. И тук продължавал своите класици, каталози и инвентаризации — манията му толкова се изострила, че не търпял да липсва или да не бъде на мястото си дори най-малката дреболия и тук, и там.

Деликатната изтънченост и наслада, която, уви, щеше да направи трагична съдбата на неговия род за дълги години. От уста на уста, мълвата за двойствения живот на графа се разнесла из салоните и по улиците. Дългите езици започнали да сплетничат. Мармортен, абат Гамияни и актьорът Фльори намекват за това в своите мемоари. Госпожица Валпери, на която Франсоа не бил казал дотогава за реализиране на прищевките си, се научила.

Засегната и вярвайки, че има неограничена власт над своя любовник, тя го принудила да пожертва не нея или жена си, а един хотел. Франсоа не се поколебал. Избрал за свой хотела на улица „Юрфе“ и написал на метресата си следната бележка, която Грим ни предава: