Морис Льоблан - Загадъчният дом

Всичките му блянове рухнали, трябвало да се започне отново, и то при какви условия! Как да излезе от мизерията? Унижението и омразата унищожили у него онова, дето останало от майчиното влияние, и на негово място нахълтали лошите наследствени инстинкти на Валпери. Заклел се да се реваншира. Временно крадял наляво и надясно, пътувал, изнудвал, фалшифицирал, а когато минавал през Париж с празен портфейл, продавал мебели, въпреки ужасните караници с дядо си. За продажбата на тези мебели, подписани от Шануй и изпращането им в странство, с Бешу намерихме доказателства при един антиквар.

Хотелът постепенно се изпразвал, но това нямало значение. Същественото било да запазят и да не пипат салона, стълбите, вестибюла и двора. За тях сестрите Мартин били непоколебими. Приликата между двата салона трябвало да бъде пълна, иначе, ако някога се устрои клопка, може всичко да бъде открито. Те притежават един екземпляр от каталозите и инвентарните книги на Франсоа дьо Меламар и държат, щото всички предмети да останат по местата си.

Лоранс Мартин е най-придирчива. От баща си и от госпожица Валпери е получила ключовете на улица „Юрфе“, т.е. ключовете на хотел „Меламар“. На няколко пъти нощно време тя влиза в него. И така, един ден господин Дьо Меламар забелязва, че някои незначителни вещи са изчезнали. Лоранс е идвала. Тя е отрязала въжето на звънеца, защото у тях половината от същото въже се е изгубила; тя е откраднала една част от свещника и една ключалка от шкафа, защото и тези предмети са изчезнали от тях. И така нататък. Плячка без стойност, ще кажете? Действително, но не забравяйте голямата сестра, Виктори. Тя е вехтошарка и за нея всичко има стойност. Тя препродава част от откраднатите предмети във вехтошарския пазар, където аз случайно отидох, а другите оставя в своята будка, където ме заведоха моите издирвания и където видях Фажерол.

По това време всичко тръгнало на зле. Нямали никакви пари, даже почнали да не се хранят достатъчно. Вече не оставало нищо друго за продаване, а онова, дето все пак го имало, дядото го пазел ревностно. Какво ще стане с тях? По това време в Операта устроили празненство с благотворителна цел. В изобретателния ум на Лоранс Мартин се породила идеята за посмел обир: защо да не откраднат диамантения пояс?

Чудесно! Антон Фажерол се запалва. За двайсет и четири часа приготвя всичко. Вечерта влиза зад завесите, подпалва донесените от него букети изкуствени цветя, отвлича Режин Обри и я хвърля в един откраднат автомобил. Майсторски удар, който можеше да няма други последици освен кражбата на пояса, ако тя бе извършена в автомобила. Но Лоранс Мартин иска да направи нещо повече. Правнучката на госпожица Валпери нищо не е забравила. За да придаде на тази афера цялото й страшно значение, тя пожелала кражбата да бъде извършена в салона на улица „Вией дьо Маре“ — в този салон, който е еднакъв с онзи, на хотел „Меламар“. По такъв начин не се ли отдава случай, ако бъдат разкрити, да отпратят диренето към улица „Юрфе“ и да подновят против сегашния граф онова, което е успяло против Жюл и Алфонс дьо Меламар?

Кражбата се извършила в салона на Валпери! Лоранс носела пръстен с три бисера, разположени в триъгълник, какъвто пръстен носи и графинята. Тя също носела рокля от тъмен плат, гарнирана с черно кадифе, каквато носи графинята. Фажерол пък, подобно на графа, бил със светли гетри. Два часа след това Лоранс отишла в хотел „Меламар“ и скрила сребърната туника в една от книгите на библиотеката, където я намери няколко седмици по-късно доведеният от мене полицай Бешу. Това доказателство бе неопровержимо. Арестуваха графа. Сестра му избяга. За трети път Меламар са обезчестени. Това значеше скандал, затвор и скоро след това — самоубийство, а за потомците на Валпери — безнаказаност.

Никой не прекъсна обясненията на Жан. Той ги даваше със сух глас, като придружаваше думите си с ръкомахане и караше всеки да преживее тъмната история, чиито етапи най-сетне се изясняваха.

— Това е твърде забавно. Всичко е добре скроено. Истински сензационен роман. Моите поздравления, д’Енерис! За нещастие, аз не знам нищо за този втори хотел, който съществува само в твоята плодородна фантазия. За нещастие, моята роля е коренно различна от тази, която ти ми приписваш. Както вие, така и приятелите ми Меламар, така също и Арлет, и Бешу сте видели в делата ми само честност, безкористие, услужливост и приятелство.

До известна степен това възражение бе правилно и то направи впечатление на графа и сестра му — Фажерол винаги се е държал безупречно. А освен това, той действително можеше да не знае за съществуването на втория хотел. Д’Енерис отговори все тъй направо: